През онзи следобед бе престъпила прага. За един кратък миг всички правила се бяха променили. Тя се бе променила. Както и Хоксмур… оттогава бе мрачен и отчужден и прекарваше дните си, зает с работа, а вечерите затворен в каютата си. Майър съвсем небрежно бе подметнал пред Доминик, че капитанът дори не поглеждал към касата с първокласна мадейра.
А самата тя… само ако можеше да разбере безпокойството, което я лишаваше от апетит, караше я през нощта да се мята неспокойно в леглото си, а през деня да кръстосва палубите. Само ако можеше да разбере защо не изпитва никакъв гняв към него… Знаеше, че би трябвало да изпитва. Дори да е изпълнена с необуздан бяс. Вместо това чувстваше само някакво странно любопитство към него. Какво друго, освен любопитство караше кръвта й да кипва само като го види разголен до кръста и запотен да опъва платната и дебелите въжета? Можеше да разбере любопитството. Бе една от слабостите й. Но къде бе останала самоувереността й? Искреното й възмущение? Защо продължаваше да усеща върху тялото си устните и ръцете му, когато го погледнеше? Защо една част от нея жадуваше за още?
Внезапно обърна пламналите си страни към студените пръски.
— Когато бях младо момиче веднъж посетих Тенерифе.
— Едва ли сте били там, където отиваме, госпожице.
Нещо в гласа му накара Доминик бързо да се извърне, но Майър вече бе изчезнал. Погледът й мигом се насочи към кърмата. Хоксмур се бе изправил на мостика с гръб към нея, потънал в оживен разговор с младия моряк, отговарящ за корабните съоръжения. През последните няколко дни се бе нагледала на гърба му. Струваше и се, че бе станал още по-широк, ако, разбира се, това изобщо бе възможно. Изведнъж я осени мисълта колко голям може да стане един малък кораб, когато двама души решат да се избягват един друг.
Разнесе се тътен на гръмотевица. Вятърът засвири в платната. Хоксмур погледна нагоре и срещна погледа й. По мрачното му лице не трепна нищо. Изкрещя някаква команда, но не да скъсят платната, както тя очакваше. Не, той сменяше посоката, за да улови вятъра.
Но това не бе правилно. При този недостатъчен баласт само един самоуверен глупак ще се насочи към бурята с опънати докрай платна.
Или само един смел и решителен мъж.
Доминик стисна устни. Кога, по дяволите, ще спре да го възхвалява? Пропъди угризенията, разяждащи я през последните два дни, стисна юмруци и се запъти с твърда крачка към мостика. За Бога, корабът й нямаше да бъде принесен в жертва заради неопитността й и неумението й да се справи с един глупав мъж.
— Няма да позволя да използвате „Мисчиф“ за някакъв безразсъден експеримент! — избухна тя, ала вятърът заглуши гласа й. Хоксмур отново бе с гръб към нея и се бе навел над кормилото. Тя прочисти гърлото си и го мушна с пръст по рамото. — Хоксмур, правите огромна грешка.
Той се изправи и се обърна толкова бързо, че тя се препъна, опитвайки се да отстъпи. Изглеждаше толкова… внушителен. Сърцето й подскочи в гърдите. Кожата му бе загоряла от слънцето, а очите му светеха студени и непристъпни.
— Нима?
Доминик се вкопчи в последните останки от бързо стопяващия се гняв.
— Не чувате ли гръмотевиците?
— Не беше гръмотевица.
Тя се намръщи.
— Разбира се, че беше.
— Ето. — Той пристъпи по-близо и постави ножа с украсената с изумруди дръжка в дланта й, сключвайки пръстите й около нея. На Доминик й се прииска да го захвърли върху палубата.
Тя повдигна очи към неговите и цялата й тревога се изпари. Ръката му бе топла и успокояваща, а дръжката на ножа бе толкова студена.
— Какво, по дяволите, става?
— Пъхнете го в ботуша си.
— Ще си срежа крака, ако се опитам да го извадя.
Подът на палубата сякаш се разтърси от ужас. Хоксмур вдигна глава и Доминик се загледа в силния му врат и в брадата, набола през последните няколко дни.
— Редно е да знаете, че скоро ще бъдем нападнати — промърмори той.
Доминик усети как се вледенява.
— Това оръдеен залп ли беше?
— От двадесетфунтово оръдие, откраднато от португалски военен кораб. Солидна изработка. — Корабът внезапно се издигна на гребена на огромна вълна. В небето проблесна светкавица, последвана от глух тътен. Ръката на Хоксмур се обви около кръста й, докато крещеше заповеди към хората си да приготвят оръдията за стрелба. — Предполагам, че ще се наложи да им отговорим — каза той. След миг корабът потрепери, когато дулата на оръдията му изгърмяха.