Палубата гъмжеше от моряци, които изливаха пълни ведра с вода, за да угасят пожара. В корпуса зееше голяма дупка, там, където гюлето бе улучило „Мисчиф“. Пушекът се стелеше на гъсти талази, започнаха да падат първите капки дъжд.
— Спрете огъня! — изкрещя Николас. — Вдигни бялото знаме, Майър!
Майър се закова на място и лицето му пребледня.
— Д-да се предадем? Никога не сме се предавали, когато едва сме почнали битката. Дори не сме влезли в истинска мъжка схватка… ъъъ… не исках да ви обидя, госпожице.
— Никой не се е обидил — сряза го Хоксмур. — По-добре да не знаят какви са бойните ни възможности. Не всеки капитан и не всеки екипаж са готови да умрат за съмнителна плячка. Нека си мислят, че ние не сме.
— И все пак сигур ще са подозрителни, сър.
Корабът сякаш летеше по вълните.
— Да, така беше, нали? — измърмори Николас и погледна настойчиво към Доминик. — По дяволите, разбира се, че ще бъдат подозрителни. Това им е в природата. А ще станат още по-подозрителни, когато се качат на борда. — Хоксмур сложи ръка върху рамото на помощника си. — Търпение, човече. Мъдрият винаги знае кога не бива да се бие. Намерим ли „Котешкото око“, всички ще имате възможност да докажете бойните си умения. И тогава няма да възпра никого от вас. Обещавам ви го. А сега вдигни бялото знаме, преди онези да пропуснат целта и отново да ни улучат.
Обърна се, огледа дупката, от която със съскане излизаше дим, и гневно изруга. За част от секундата погледът му се срещна с този на Доминик, после той се извърна и погледна над водата към приближаващия кораб на контрабандистите.
— Внимавайте, момчета! Те смятат да се прехвърлят на борда. Приберете всички оръжия. Сдържайте езиците си, ако не искате да рискувате да ви ги отрежат. — Дръпна Доминик и приближи уста към ухото й. В първия миг сетивата й усещаха само топлия му дъх. — Прави каквото ти кажа — тихо каза той. — Каквото и да е то. Каквото и да направя. Преструвай се и няма да пострадаш. Разбра ли?
— Аз… аз никога не съм умеела да се преструвам — отвърна младата жена и пъхна ножа навътре в ботуша си.
— Искаш да кажеш, че не обичаш да ти нареждат какво да правиш.
— Именно.
— Не си ли чувала историята за онази жена, която не слушала, когато трябвало?
— Да не би да става дума за някоя от любовниците ти, Хоксмур? Ако е така, можеш да си я спестиш. Мога само да й се възхищавам, че е правила това, което й харесва.
— Всичките ми жени са ми се подчинявали — изръмжа Николас и пръстите му се впиха в ръката й. — Винаги са имали дяволска добра причина за това.
Доминик преглътна и усети как лицето й запламтя под студените дъждовни капки.
— Не, госпожице Уилъби, историята е за една арабска наложница и за господаря й, който не можел да я подчини на волята си.
— Аха. — Доминик се осмели да го погледне. — Сигурно за наказание я е дал за храна на някой огнедишащ дракон?
— Не. Оженил се за нея. Това било единственото, което му оставало на нещастника.
Дъхът й заседна в гърлото. Но Хоксмур изглежда нямаше намерение повече да й обяснява. С кратко кимване на главата той се обърна и бързо си проправи път към фалшборда. След като ръката й бе здраво стисната от неговата, Доминик нямаше друг избор освен да го последва.
„Интрепид“, корабът на контрабандистите, беше красив, с издължени линии, проектиран и построен за висока скорост, дори със свити платна. Доминик можеше само да се чуди как Хоксмур се е оставил да бъде пленен с подобен кораб. Докато наблюдаваше маневрите на бригантината при приближаването й към „Мисчиф“, младата жена си помисли колко трудно е за човек като него да гледа как някой друг плава на кораба му, особено подобни диваци. Странно, но не можеше да повярва, че той е способен да потисне инстинктите си в името на някаква друга цел.
Колко бе глупава! Един егоист винаги ще съумее да обуздае инстинктите си, ако това му е изгодно. А тази мисия със сигурност бе много изгодна за Хоксмур.
Той би направил всичко, за да получи желаното. И въпреки това не можеше да се отърси от усещането, че в този момент той се предаваше заради безопасността на кораба и екипажа, а не толкова заради себе си.
Още преди двата кораба да се допрат един до друг, разноцветна тълпа от контрабандисти нахлу на борда на „Мисчиф“. Разбойниците бяха въоръжени с къси саби и пистолети. Те заобиколиха екипажа на „Мисчиф“, крещейки предизвикателства и обиди, мушкайки някои от моряците с дулата на пистолетите си. Лицата на победените бяха почервенели от едва сдържана ярост, но те стискаха юмруци и не отговаряха на предизвикателствата.