Омар вдигна ръка и Доминик се скова. Мъжът впи поглед в очите й, после докосна леко бузата й. Допирът му бе нежен като крила на пеперуда. Измина един миг в мълчание. Изведнъж великанът сграбчи ръката й, привлече я към себе си и я повдигна високо. Стори й се, че се удря в огромна и неподвижна скала. По кожата му блестяха дъждовни капки, а от него се разнасяше ухание на екзотични подправки и мускус.
— Сега тя ми принадлежи, както и самият ти, корабът и екипажът ти — заяви Омар. — Когато стигнем на сушата, ще изпратя да те повикат. Може би тогава ще ми кажеш какво искаш. Дотогава ще те оставя в ръцете на Рейна. Тя знае какво да направи за теб. Циганките владеят великолепни начини, за да наказват мъжете си. — Омар кимна с глава към хората си. — Вържете ги, всичките. Съжалявам, Alcalde, но никой умен мъж не би ти се доверил.
Омар се извърна рязко, повдигна Доминик на рамото си и закрачи към кораба си.
Островът, който Омар и бандата му контрабандисти обитаваха, се намираше на известно разстояние източно от Тенерифе и представляваше кратер на огромен угаснал вулкан. Пиратите го бяха избрали заради отдалечеността му, както и заради произхода му. Горните склонове на острова, образувани от пемза и лава, бяха голи, с изключение на стръмните върхове на Пико де Теиде най-високите планини на територията на Испания. Ниските склонове с богата вулканична почва бяха покрити с гъста и буйна тропическа растителност и лаврови гори. Точно там, в средата на ниската част и в сянката на Пико де Теиде, Омар бе изградил селището на контрабандистите от големи скални блокове, свлекли се преди стотици години от върховете. Сега те бяха накацали покрай тесния проток, разделящ острова на две, сякаш подредени от човешка ръка.
През лятото от североизток пасатите брулеха острова, но селото бе защитено от непроходими и влажни гори. Не се чувстваше дори лек повей и въздухът се спускаше като тежка и задушна пелена. Николас примигна през капките пот, които се стичаха от челото му, опипа със зъби конопеното въже, пристягащо китките му, и погледна над ръба на скалата през плетеницата от тъмнозелени лиани към потока в ниското, където закотвеният „Мисчиф“ се поклащаше. Шхуната изглеждаше изоставена и опустошена, но Хоксмур знаеше, че Омар има планове за нея. Големи планове, които включваха основен ремонт и нова мачта.
Надяваше се, че работата ще бъде извършена бързо. Нямаше никакво намерение да остава по-дълго на острова, отколкото се налагаше.
Вдигна поглед към каменната къща в другия край на поляната. Сред останалите кирпичени постройки със сламени покриви тази изглеждаше като дворец и там живееше Омар. Беше украсена с плочки от лапис, а прозрачните завеси от испанска дантела позволяваха да се видят през прозорците светлините на свещите и сенките, които се движеха вътре. На Николас не му бе нужно да се взира особено, за да различи силуета на Доминик. Не беше трудно и да се остави на въображението си и да изпадне в дива ярост.
Не. Познаваше Омар от години. Познаваше способностите му или по-скоро липсата на такива. И все пак…
— Това ли беше вашият план, капитане? — измърмори Майър до него.
— Нещо притеснява ли те? — Николас присви очи, вгледан в стройния силует, който се очертаваше през дантелените завеси. Тя дори не бе погледнала към него, когато Омар я помъкна със себе си. Тялото й бе сковано, устните — упорито стиснати, а и малкото й доверие в него навярно се бе окончателно изпарило. По дяволите, щяха да са му нужни много усилия, за да я накара отново да му повярва след станалото на палубата на „Мисчиф“.
— Простете, сър, но ние продължаваме да стърчим тук, на дъжда, и да понасяме миризмата на дяволските им животни… — Майър се намръщи и кимна с глава към камилите, привързани наблизо, същите камили, върху чиито гърбове бяха прекосили потока, за да навлязат в джунглата. — Завързани сме като овце, нямаме кораб, нито оръжия, а ако ме извините, и никакъв план…
— Тъкмо обратното, Майър. Имаме всичките оръжия, от които се нуждаем.
— Сър?
— Познаваме врага си, Майър.
— Да, сър. Винаги сте ни давали този съвет, сър. Но в момента, ако ме извините, сър, това не изглежда да ни е от голяма полза. Ние сме затворници, сър. А госпожица Уилъби е…
— Е какво?
— Ами, тя е… — Майър се изчерви, примигна и вирна предизвикателно брадичка към капитана си. — Вие я дадохте като разменна монета на онзи пират, сър.