— Това ли съм направил?
— Да, сър, със сигурност го направихте. Аз и хората, сър, ние подозирахме, че в миналото сте вършили доста непочтени неща — не че някои от нас не биха направили същото, ако притежаваха достатъчно смелост, но това… — Майър енергично поклати глава. — Това, сър… ами, сър, ние сме решили да предприемем нещо… дори и против волята ви.
Николас смръщи вежди.
— Да не би да намекваш, че ще се разбунтувате?
Майър отвори уста, но побърза да я затвори. Лицето му придоби пурпурен оттенък. Ако ръцете му бяха свободни, Николас очакваше младежът да се нахвърли с юмруци върху него.
— Не, сър! Аз съм дал клетва за вярност към вас и възнамерявам да я удържа. Всички смятат така. Само че… — Майър приближи и снижи глас: — Доберете се до информация за „Котешкото око“, щом така трябва, сър, каквато и да е тя, а аз съм сигурен, че точно такъв е планът ви. А след това… какво ще кажете да отвлечем госпожица Уилъби и да откраднем стария си кораб „Интрепид“? Винаги съм имал слабост към онова оръдие, сър.
— И да зарежем „Мисчиф“?
— Сигурен съм, че пиратите ще са доволни да го имат.
— Не се и съмнявам. Всеки би бил.
— И вие обичате „Интрепид“, сър, както и оръдието му.
— Разбира се, че ги обичам. И това е чудесен план, Майър, с изключение на едно нещо.
— Сър?
— Госпожица Уилъби никога няма да се съгласи да тръгне доброволно без своя кораб.
Майър примигна и се замисли.
— Сега тоз кораб е ваш, капитане, и вие можете да правите с него каквото си щете, особено ако е заради доброто на всички ни.
Николас се облегна на стената и отново се загледа в сенките зад дантелената завеса.
— Корабът е мой, но само на хартия. Ще ни бъде много по-трудно да отвлечем госпожица Уилъби, отколкото да се справим с въоръжените хора на Омар.
— Тя няма да знае за плановете ни, сър.
— Ще се досети. Тя е много умна.
— Да. сър, наистина е умна. — Помежду им увисна продължително мълчание. — Значи ще чакаме да свърши ремонта, така ли?
— Ако ние извършвахме ремонта, шхуната щеше да е готова за отплаване след два дни. Но не това беше първоначалното ми намерение. По дяволите, не планирах гротмачтата да бъде счупена от гюле. И не мисля, че такава е била и целта на Омар. Един пленен повреден кораб няма да му послужи за нищо. Може би ще успея да го убедя да ни позволи да му помогнем.
Разнесе се звукът на малки звънчета и Николас се извърна. Шумът от леки стъпки на малки крачета в пясъка прикова вниманието на пиратите и техните пленници. Вихрушката от ленени поли и голи крака разпали въображението им. Някога Николас отлично познаваше този звук. Втренчил поглед в танцуващите пламъци, той се замисли над способността си да забравя толкова бързо неща, които до неотдавна го бяха владели без остатък. Да, той съвсем доброволно бе пожертвал „Интрепид“ само за една-единствена нощ. Но дали Омар щеше да повярва, че е готов отново да го стори?
Вдигна поглед. Рейна стоеше в края на поляната и тъмните й бадемови очи срещнаха неговите. От двадесет метра усети трепета у нея.
Поляната се огряваше от меката светлина на лампата. Омар се появи на прага, Доминик стоеше зад гърба му. Червеникавокафявата й коса се стелеше до бедрата в гъста и вълниста маса, сякаш Омар бе разпуснал плитката с огромните си слонски ръце и бе заровил дебелите си пръсти, за да почувства уханната й мекота. Ризата се бе свлякла опасно ниско от едното й рамо. Очите й бяха огромни, а лицето — призрачно бледо. Устните й червенееха като зряла ягода. Изглеждаше пияна.
Очите й се насочиха към Николас и заблестяха. После тя се извърна бавно и се заслуша в музиката, която засвири. Рейна започна да танцува. Малко по-късно гласът й се извиси над поляната. С хриплив и чувствен глас тя започна да пее за една изоставена жена и за нейното отмъщение. Всяка изпята дума бе предназначена за него. Но всички присъстващи мъже се замислиха за жените, които някога бяха изоставили. И песента на Рейна за отмъщението се превърна в химн на всички злочести жени по света.
Песен, която Доминик скоро щеше да научи.
ГЛАВА 13
В мига, в който жената се раздвижи, Доминик бе обзета от ужас, сякаш върху нея се бе стоварила огромна скала. Но не я изплаши самият танц. Разбира се, тя никога не си бе представяла, че някой може да се движи по такъв необикновено предизвикателен начин, ала сам по себе си той бе по-скоро смайващ и можеше да я накара да се изчерви, но не и да се изплаши. Не, страхът, обзел я до дъното на душата й, бе от жената, чието гъвкаво тяло се извиваше в една феерия от руси къдрици и прозирен лен.
Ала не бе породен от пищното тяло, екстравагантно изложено на показ от късата селска блуза, която оставяше открит корема, а ниското деколте разголваше раменете и по-голяма част от гърдите; от бялата ленена пола, която плътно прилепваше по бедрата и се вдигаше високо над коленете, докато тя се въртеше в сладострастни движения. Не се дължеше и на силно дръпнатите в ъгълчетата очи на жената, златистата й кожа с цвят на мед, нито на прекалено пълните и чувствени устни. Не беше и заради хрипливия й глас. Не бе нито едно от тези неща, неща, които биха възбудили огромна завист и у безкористната жена, и у най-строгата пуританка. Не беше дори и широкият колан, украсен с перли, диаманти и сапфири, който се спускаше ниско отстрани на едното бедро. Колан, изработен във формата на извит скорпион, който мигом привличаше погледа върху трептящия корем. От нанизите с перли висяха малки звънчета и се губеха в сенките между бедрата й, хипнотизирайки всички присъстващи и оставяйки ги зяпнали в захлас.