Рейна се обърна с гръб към публиката си, отметна глава назад и заизвива бедрата и ханша в ритъм, който накара Доминик да си припомни за библиотеки и бюра и за Хоксмур със смъкнати до глезените панталони.
Шията и лицето й пламнаха. Усети как устната й смаяно увисва. Рейна не носеше нищо под полата си. Отзад — Доминик преглътна — това бе смразяващо ясно. Отпред… е, без колана, подскачащ между бедрата й, всеки можеше да го види.
Внезапно осъзна какво я бе изплашило.
Това бе погледът в очите на Рейна, кипящата енергия, която струеше от нея. Макар че омагьосваха всеки мъж на поляната, те бяха предназначени само за един-единствен. Тя танцуваше само за Хоксмур. Но това не бе танц на любовница и изкусителка. Циганката танцуваше като хищник.
Доминик погледна към Хоксмур. Сянка бе втвърдила чертите на лицето му. Устните му бяха спокойно отпуснати — пълни и чувствено извити. Очите му бяха приковани в Рейна.
Доминик почувства как пръстите на Омар стиснаха здраво ръката й. Нали не бе направила движение към Хоксмур? Нали тялото й не бе реагирало, преди разумът да й заповяда? Какъв беше този порив да застане пред него, да закрие тази гледка, да сграбчи брадичката му и да го накара да отвърне очи от танцуващата жена? Не я бе грижа, че веднъж е бил достатъчно глупав да пожертва кораба си заради една нощ с това екзотично създание. Не я интересуваше дали той ще прекара още сто нощи с Рейна и ще загуби сто кораба, стига това да не засягаше нито нея, нито „Мисчиф“. Трябваше да съсредоточи мислите си и да планира бягството си. Тогава защо всичките й мисли се изпариха за миг, когато очите на Хоксмур се присвиха и се приковаха в Рейна, блеснали от интерес и желание?
Младата жена се обърна, изпълнена с отчаян стремеж да се махне, но Омар я стиснаха още по-здраво.
— Ще останеш — каза гигантът. — Ще научиш нещо.
Доминик затвори очи, когато Рейна премина бързо покрай нея, обвита в облак от ухания.
— Не ме интересува нищо, което може да ме научи тази жена.
— А би трябвало.
Доминик потисна желанието си да го зашлеви. Какво можеше да знае този странен и непознат мъж за нея или за нейните чувства? Омар със студените си очи, топлите ръце и странните молби. Странно, но тя не се изплаши, когато той я отведе у дома си, нито когато коленичи на пода пред нея, разпусна косата й и бавно прокара пръсти през нея. Не направи нищо повече. Не каза нищо. Не й зададе никакви въпроси, а тя се страхуваше да му зададе. Беше й дал да пие гъсто и сладко червено вино и смокини. И беше я наблюдавал и галил косата й с явно възхищение.
Проклет да е Хоксмур! Каква игра играеше? Държеше се така, сякаш в плановете му не влизаше нищо друго, освен още една нощ с Рейна в джунглата. А тя бе пленница на Омар. Всичко бе твърде обезпокоително.
— Не мога да гледам това — прошепна Доминик, забила поглед в пясъка. Чуваше звъна на звънчетата и знаеше, че Рейна танцува пред Хоксмур, а той е впил поглед в подскачащия й корем. Китарата свиреше приглушено и въпреки това акордите сякаш още повече сгъстяваха напрежението във въздуха, в душата на Доминик. Искаше отчаяно музиката да спре и танцът да свърши.
— Не се страхувай. Той не я обича.
Доминик извърна бързо поглед към Омар. Той я гледаше невъзмутимо.
— Обичал е само една жена и никоя друга оттогава.
— Коя е тя? — попита Доминик, преди да успее да се спре.
— Няма значение. Тя умря преди много години.
Доминик изпита странна пустота.
— Изглежда го познаваш много добре.
— Някога го познавах. — Омар погледна към Хоксмур. Лицето му леко се изопна. Това бе първата проява на някакви чувства у този мъж. — Той ми спаси живота. — Преди Доминик да отговори, Омар плесна с ръце. Музиката спря. — Достатъчно. Вече сме гладни. Халид, двамата със Саид ще се грижите за нашите затворници до сутринта.