Доминик се сепна.
— Не е ли скъпоценен камък?
Тъмни сенки засенчваха лицето на Омар, но гласът му бе гальовен като на заситен хищник.
— Сигурно моят приятел си мисли, че търси диамант. Но той винаги е жадувал за красиви неща… неща, които може да използва, за да се докаже пред света, който никога няма го приеме, нито ще се примири с произхода му. Той им се надсмива, презира ги, взема парите им на карти и конни залагания, спи със съпругите им, съблазнява любовниците им, обезчестява дъщерите им. И в същото време се опитва да спечели благоволението им също като дете, което винаги се старае да се хареса и никога не успява. Но „Котешкото око“… не, не би го пожелал. За човек като него то няма никаква стойност, а намирането му е прекалено опасно, дори и за него. Може би ще му кажа това и…
— Не. Не му го казвай. Аз ще му го кажа.
— Ти замисляш нещо, моя сладка красавице. — С нежност и почит Омар допря гладката си буза до тази на Доминик и я привлече плътно към себе си. — Ще направя всичко, което поискаш, както и ти ще направиш това, което аз пожелая. Позволи ми да те погледам как ще танцуваш за мен. Толкова малко искам от теб.
Доминик не разбираше причините за тази молба, както не разбираше и мотивите на Хоксмур, нито пък какво представлява „Котешкото око“. Но думите на Омар звучаха като заклинание в главата й:
„Един ден ти ще танцуваш за живота си…“
Омар докосна леко с устни голото й рамо и отпусна главата си за миг, сякаш искаше да овладее някакво вълнение. Всичко бе твърде сложно и объркано, за да го разбере Доминик. После се отдръпна от нея и тя се почувства така. сякаш бе риба, внезапно пусната на свобода в безкрайния океан. Свободна. Тя не бе ничия пленница… и Хоксмур… дали наистина бе вярно, че той не искаше нищо друго от Рейна, освен информация?
Защо й се струваше, че Омар нарочно ги бе настроил един срещу друг за някаква своя цел, която единствено той разбираше?
Тихите звуци на китарата се усилиха. Топлината на нощта караше кожата й да настръхва. Коприната прилепваше по гърдите и бедрата й. Ключалката изгаряше женствеността й. Младата жена облиза устни, усети сладостта на виното и внезапно закопня за твърди мъжки устни. Затвори очи и видя Хоксмур, изправен пред нея, с лице, изопнато от желание, и с тяло, напрегнато като опъната струна. Представи си как я наблюдава. Раменете и се извиха и коприната сякаш я опари, когато се изпъна болезнено върху гърдите й. Кръвта й запулсира във вените. Отметна глава назад, почувства как косата й се разстила върху гърба й и пое дълбоко въздух. Дълго сдържани желания се раздвижиха, все едно събудени от стогодишен сън. Невидими ръце замилваха гърдите й, обхванаха нежните им кълба, разтриваха набъбналите им зърна. Изведнъж Доминик осъзна, че това бяха нейните ръце. Разтвори широко очи и видя Омар, чу дълбокия му смях, завъртя се, но не избяга. Музиката я бе завладяла. Страстта я бе оковала като затворник. Бедрата и се люлееха, повдигаха, извиваха. Ключалката се дръпна нагоре и притисна мястото, което още никой мъж не бе познал. С всяко движение на краката й, ключалката се издигаше по-високо между бедрата й. Утробата й се обля в топлина. Доминик пъхна ръка навътре между бедрата си, докосна веригата, докосна влажната коприна и се разтърси от непознати, но божествени тръпки. Чу силен вик, почувства, че това бе собствената й молба за освобождение, но не я бе грижа. Още един вик… Внезапно нахлу студен въздух… Сепна я мъжка ругатня. Изстрел разцепи нощта.
Тя се завъртя. Хоксмур стоеше на прага, а зад гърба му се издигаха пламъци и пушек. В едната си ръка стискаше огромна сабя, а в другата — димящ пистолет.
Доминик се извърна към Омар. И тогава видя кръвта.
ГЛАВА 14
Коприната бе с цвят на слонова кост. На светлината на свещите се превръщаше в прозрачно було от розова феерия, която не скриваше нищо, докато тя танцуваше с отметната назад глава и полуразтворени устни.
Николас чу как кръвта забуча в ушите му. Устата му мигом пресъхна. Желанието лумна в кръвта му като изгаряща и помитаща всичко огнена лава.
— Ти го застреля! — извика тя.
Крака, много по-гъвкави и стройни отколкото и в най-смелите му представи, раздвижиха коприната. Цепките отстрани се разтваряха и свиваха, докато той гледаше като омагьосан.
Тя се втурна към Омар.
— Проклет да си, Хоксмур, ти едва не го уби!
Николас впи поглед в чувствената извивка на хълбоците й, до които достигаше лъскавата маса коси, когато тя се движеше. Между двете стегнати полукълба проблясваше дебелата верига и се губеше навътре между бедрата й.