— Какво?
— Цигански танц.
— И аз съм го танцувала? Да, предполагам, че е било така.
— Осмелявам се да се надявам на повторение на изпълнението.
Доминик преглътна, сведе разкаяно поглед и видя връхчетата на гърдите си, напиращи под прозрачната коприна.
— Мили Боже! — промълви тя, внезапно облята от гореща вълна. — Сигурно съм била…
— Да, напълно съм съгласен.
— Не, ужасно е, ако не съм имала нищо върху… — Истина бе. От потискащата горещина кожата й бе влажна, както и коприната. Тя затвори очи в напразна надежда, че отнякъде ще се появи плътно одеяло и ще покрие леглото. През цялата нощ… тя бе спала през цялата нощ до Хоксмур в тези прозрачни одеяния!
— Ето. — Той наметна една пелерина върху раменете й.
Също като дете, застигнато от зимна буря, тя се сви под широките гънки и по миризмата осъзна, че това е неговата дреха. Отпи отново от кафето и започна да разбира, че е седнала върху нещо… твърде интимно.
— Аз… — Доминик се намръщи, ръката й докосна подножието на корема й и тя вдигна поглед към него. Ръката и се плъзна надолу под наметалото и пръстите й докоснаха изпъкналия колан около бедрата й и стегната верига между…
Не. Треперещите й пръсти се протегнаха навътре между бедрата. Тя застина и пое дълбоко дъх.
— Аз съм…
Лицето на Хоксмур омекна.
— Вие представлявате една наистина непревзимаема крепост, моя скъпа госпожице Уилъби.
— Наистина ли?
Погледът му изразяваше искрено състрадание и странно, но очите му бяха топли и блестяха с една особена мека светлина, когато той наведе глава и се взря дълбоко в очите и.
— Омар те е снабдил с колан, който обикновено е предназначен за девствената невеста на пашата. — Погледът му стана по-настойчив. — За да я запази невинна.
Доминик преглътна.
— Разбирам. А ако пашата поиска да… — Отново преглътна и внезапния блясък в сребристите му очи я накара да съжали за въпроса си.
— Пашата има ключ. — Хоксмур вдигна ръката си.
Доминик се втренчи в миниатюрния златен ключ, стиснат между двата му пръста. Всяка ключалка, предназначена за толкова малък ключ едва ли би била сигурна защита срещу който и да било мъж.
— Разбирам — промълви младата жена, макар че не разбираше нищо, особено за коя ключалка бе предназначен.
— Единствено той притежава властта да я освободи за свое собствено удоволствие… или да я запази недокосната.
Доминик потръпна въпреки горещината и дебелата наметка. Гласът му, гладък като топъл мед, я накара да си представи неща, за които никога не би трябвало дори да помисля.
Той сложи ключа в ръката й. Беше топъл, а пръстите му, които съвсем леко докоснаха нейните, бяха още по-топли. Дланта й се сви около златния предмет. Доминик вдигна поглед към Хоксмур и бе обзета от странното желание да му благодари. Вместо това се загледа в малкия ключ.
— Предполагам, че едва ли ще ми кажете как…
Хоксмур скочи от леглото.
— След като едно единадесетгодишно момиче знае как да си служи с него, и вие ще можете. — С пъргавина, която й се стори смайваща, той се завъртя и се запъти към вратата. — Върху, масичката до леглото има още кафе. Предполагам до довечера ще забравите за храна. Спете колкото искате. Ще ви се отрази много добре. В легена в ъгъла има прясна вода. Сапунът е френски. Ще се насладите на банята, дори и водата да е изстинала. — Обърна се с ръка върху дръжката на вратата. Изглеждаше… е, трябваше да признае твърде внушителен и леко раздразнен. — Ако се нуждаете от нещо през остатъка от деня и нощта, аз ще бъда с екипажа и повечето от хората на Омар в залива, където ще се занимаваме с ремонта на „Мисчиф“. Ще отплаваме веднага щом корабът бъде готов. След ден или два.
Новините приличаха на студена морска вълна, заляла носа на кораб. Доминик спусна крака от ръба на леглото и се опита да се изправи.
— И нима предполагате, че през това време аз ще спя спокойно в леглото? Ха! Няма да стане, Хоксмур! Напразен опит да отклоните вниманието ми, но не мога да отрека, че поне се опитахте. Възнамерявам да наблюдавам ремонта. Способен сте да направите мачтата от най-тежкото дърво и в такъв случай ще потънем като тлъста патица… — Доста добро сравнение, помисли си тя, когато залитна, олюля се и в следващия миг се стовари върху леглото като торба, пълна с олово. — Добре съм — успя да изрече, когато Хоксмур я бутна обратно върху възглавниците и я зави с пелерината си. Доминик се опита да пренебрегне бученето в ушите си. Барабанът започна отново да удря. А ръцете му върху кръста и краката й, докато оправяше наметката, бяха толкова топли, толкова успокояващи, толкова силни. Искаше й се завинаги да останат там. — Господи, колко мразя да съм безпомощна! — простена тя, докато той отново постави студената кърпа върху челото й.