— Да, сигурен съм, че е така. Да се доверите на някого, дори и само за един ден, сигурно е истинско мъчение за вас.
— Не съм казала, че не ви вярвам, Хоксмур. Просто на себе си вярвам повече.
— Ще го приема за комплимент, госпожице Уилъби.
— И би трябвало.
Смехът му бе плътен и дълбок.
— А сега поспете — промърмори младият мъж.
— Кой ме накара да пия толкова много? — попита Доминик, борейки се със съня, копнеейки да почувства отново топлината и сигурността на ръцете му.
— Не бях аз. Само един глупак би накърнил съвършенството.
Не, не той каза това. Всичко бе някаква измама. И не той я целуна по устата с нежността на младоженец. Просто си е въобразила всичко това, искала го е, нуждаела се е от него…
Доминик разтвори широко очи. Лежеше под някакво тежко вълнено одеяло и цялата бе плувнала в пот. Отхвърли завивката, надигна се и издуха влажния кичур коса, паднал на челото й. Сенките в стаята се бяха удължили. Значи бе спала през целия ден. Приближи към края на леглото. Наоколо цареше тишина. В главата й не отекваха силните удари на барабан. Стаята не се залюля. Дори стомахът й изкурка убедително при миризмата на изстиналото кафе върху малката масичка.
Разтри очите си и спомените нахлуха с кристална яснота, дори и тези, които предпочиташе да не си спомня. Омар… Хоксмур… „Котешкото око“… „Мисчиф“…
— Проклетият разбойник ще съсипе кораба ми! — Доминик скочи от леглото и се запъти към умивалника. Един дълбок леген, пълен с вода, заедно с няколко кърпи и голям калъп сапун, я очакваха. Без да се колебае, тя се наведе ниско над умивалника, потопи глава във водата, надигна се, за да поеме въздух, взе сапуна и отново потопи глава. Дори и за едно момиче, което обичаше да се мие с топла вода, освежаващите ручейчета, които се спускаха по врата и раменете й, бяха върха на блаженството. Доминик насапуниса косата си, изплакна я с една кана с чиста вода, уви я с кърпа, после вдигна очи и замръзна. Жената, която видя насреща си в голямото огледало, не бе тя.
О, да, тя беше. Доминик примигна, усети как устата й се отваря и се втренчи в гърдите си, сякаш ги виждаше за пръв път. Извърна се леко наляво, прибра корема си и видя как зърната й щръкнаха. Извърна се леко надясно и впи поглед в извивката на задника си. Никак не беше за изхвърляне. Отново извърна лице към огледалото. Шията й изглеждаше необикновено дълга. Раменете й бяха влажни и блестящо бели. Кръстът й бе удивително тънък. Или може би гърдите й изглеждаха прекалено големи… Много…
Наклони глава, присви очи и плъзна длан по пъпа си. Пръстите й докоснаха колана. Дори и в полумрака на стаята, диамантите проблеснаха, но Доминик не се интересуваше от тях. Никога досега не се бе гледала по този начин. Винаги бе твърде заета с работа, за да се интересува от външния си вид. Вдигна ръце над главата си и видя как гърдите й изпънаха копринената блуза, завъртя рамене и полюшна бедра. Също като Рейна, когато танцуваше.
Коланът се вдигна високо и се впи в бедрата й. Доминик побърза да свали ръце, изчерви се и изведнъж зърна ключа, поставен до умивалника. Сграбчи го, загледа се в него за миг, затвори очи, потръпна и пъхна ръка навътре между бедрата си. Потърси пипнешком ключалката, подпря се с една ръка на умивалника, стисна силно очи и внезапно веригата щракна и се отвори. Доминик се втренчи като омагьосана в нея.
Нещо зад вратата изшумоля. Доминик замръзна. Дръжката на вратата бавно се завъртя.
Хоксмур. От гърдите й се изтръгна хриплива въздишка. Краката й омекнаха. Вкопчи се с две ръце в ръба на умивалника. Да, тъкмо това искаше. Него. Когато се погледнеше в огледалото, тя виждаше само него, чувстваше ръцете му върху тялото си, устните му, мъжествеността му, която се притискаше в слабините й. Искаше отново да се озове в каютата на кораба, върху бюрото, облечена само във влажна коприна… а след миг нищо повече да не ги разделя.
— Омар?
Изведнъж се вледени. Гласът зад вратата не беше на Хоксмур. Резето се вдигна и вратата започна да се отваря. Светлината се отрази върху дългото и блестящо острие.
Доминик се обърна и мигом се скри зад паравана.
ГЛАВА 15
Доминик затаи дъх. От друга страна неканеният посетител ръмжеше и пухтеше като подгонено животно. Неканен посетител. Кой иначе би влязъл в къщата е нож? По пода се чу тътрене на крака. Само един чифт крака. Вратата се затвори зад него. Доминик се взря през тънкия шев на плата по дължината на паравана. Всичко, което успя да види, бе една сянка и проблясва нето на свещта.