Халид я погледна по начин, който явно показваше, че не й вярва. По дяволите! Той се ухили, разкривайки два реда изгнили зъби.
— Вашият кораб е почти готов. Омар е взел със себе си хората си, за да помагат, и не е оставил никой да те пази. Той е глупак. Винаги е бил такъв. Мисля, че на зазоряване ще заминеш с Alcalde.
Доминик не можа да прикрие изненадата си.
— Аз… това не е твоя работа. — Намръщи се, питайки се какво, по дяволите, да прави сега с този мъж. Той беше лукав и не можеше да му се вярва. — Коланът… хвърли го към мен.
— Както желаеш, красавице. — Вдигна го от рамото си, поднесе го към устните си и впи поглед в нея. — Мирише на теб, красавице.
Страните на Доминик пламнаха. Отвори уста, но в този миг той хвърли колана към нея с всичка сила. Младата жена реагира инстинктивно — просто не можеше да позволи ценният предмет да падне на пода. Диамантите щяха да се нащърбят. Перлите щяха да се пръснат и да се търкулнат под креслата и дивана и сигурно никога нямаше да се намерят. Но за да го хване, се нуждаеше от двете си ръце. Разбира се, не помисли за това, иначе не би постъпила по този начин. Пусна двата ножа. Миг по-късно, когато държеше колана с двете си ръце, осъзна огромната си грешка.
Халид изведнъж изникна пред нея. В едната му ръка блесна острието на ножа. Притисна го към гърлото й.
— О, Боже! — простена младата жена.
— Да — изсъска той и зловонният му дъх едва не я задуши, — ще има много да се молиш тази нощ.
Вратата рязко се отвори. Бърз като светкавица, Халид я бутна пред себе си и притисна острието по-силно към гърлото й.
Тя примигна срещу Хоксмур и почувства как коленете й омекват само при вида му. Сигурно страхът я правеше толкова слаба. В крайна сметка в гърлото й бе опрян нож! Не чувстваше никакво емоционално привличане, нито желание…
— Не биваше да стане по този начин — рече младата жена, мразейки пресипналия си глас, както и сълзите, които пареха в очите й. Голяма героиня, няма що!
— По-късно ще ми обясниш — изръмжа Николас. Гол до кръста, невъоръжен, с боси крака, той се разкрачи и впери сребристия си поглед в Халид с такава настойчивост, че Доминик потрепери цялата.
— Тя не ти е нужна — рече с измамно тих глас. — Тя е американка.
— Ако вярваш в това, Alcalde, наистина си много глупав мъж.
— Вземи колана в замяна.
— Ще взема и двете — колана и тази жена — още тази нощ. А после ще я отведа в Константинопол. — Халид сграбчи с шепа косата й и дръпна главата й назад. Очите и се наляха със сълзи. Ножът я бодна по-високо под брадичката й. — Дори и да не е девствена, тя ще ми донесе много пари на пазара за роби, не мислиш ли? От нея ще излезе чудесна наложница на някой бей. Може би тъкмо за тази цел ти е била нужна и на теб.
Очите Хоксмур заискриха като разтопено сребро. Юмруците му се свиха. Една огромна сянка помръдна зад гърба му.
Ибрахим. Поне с една глава по-висок от Хоксмур, един път и половина по-широк и доста по-тежък. Освен това също имаше нож.
Доминик извика. Хоксмур се завъртя и юмруците му със замах се забиха в огромната маса плът. Но Ибрахим не падна. Младата жена нямаше намерение да бъде безпомощен свидетел. Без да мисли, тя замахна с колана през рамо и го стовари върху лицето на Халид. Той изрева от болка. Ножът се изплъзна от ръката му и издрънча на пода. Доминик се хвърли напред, но арабинът скочи отгоре й, сграбчи я за косата, завъртя я и силно я дръпна. Тя падна на колене и той притисна грубо лицето й към пода до босите му нозе. Усети вкуса на пясък и я лъхна отвратителна миризма. Под завесата на косата й пръстите и докоснаха дръжката на ножа. Доминик я сграбчи в мига, в който Халид изръмжа нещо на арабски и я дръпна за косите, за да я изправи. Стиснала ножа зад гърба си, тя впи поглед в изкривеното му от гняв лице. От носа му течеше кръв. Доминик с цялото си сърце се надяваше да го е счупила.
— Ще умреш с моето име на устните си! — изсъска Халид и притисна устните си върху нейните.
Доминик си помисли, че ще повърне. В гърлото й се надигна горчилка. Това й дойде твърде много. Да бъде целувана от подобен мъж!
Стисна силно устни пред гнусния език на Халид. Стомахът й се преобърна. Зад нея се чуха тъпите удари на юмруци върху плът. Някой се стовари тежко на пода. Някой изстена от болка. Хоксмур? Не!… Какво щеше да прави без него?
Нямаше време да мисли. Не можеше. Нямаше време за стратегии. Само за действия. Инстинктивни. Да оцелее. Стисна ножа, вдигна го и го заби с всичка сила.
Той отскочи от нея като побесняло куче. Тя се взря с ужас в ножа, стърчащ от рамото му, и в кръвта, която се стичаше по бялата му роба и капеше върху пода.