— О, Боже! — простена младата жена. — Съжалявам…
Със зачервено от ярост лице, той изкрещя нещо и хукна покрай нея, сграбчил с две ръце ножа, забит в рамото му. Доминик се обърна. Целият опръскан в кръв и с насинено лице, Ибрахим се издигна тържествуващо над Хоксмур, после изчезна в нощта след Халид.
— Николас… — Доминик коленичи до него. — О, Господи, о, Господи! — Надлъж и нашир по раменете и гърдите му се виждаха дълбоки разрези. Очите му бяха подпухнали и моравосини. От устата му се стичаше кръв. Тя се втренчи в гърдите му, но не видя да се повдигат и спускат. — Моля те, не умирай… — задавено промълви младата жена, докосвайки с треперещи пръсти лицето му, там, където ножът бе одраскал кожата. Пое дълбок дъх, чувствайки, че целият свят се сгромолясва край нея. — Събуди се, дяволите да те вземат! — Надвеси се над него, без да я грижа за рукналите сълзи, нито пък, че ризата й се изцапа с кръв. Чувстваше как топлата влага се процежда през плата на ризата и достига до кожата й. Докосна е устни челото му, прокара пръсти през косите му и усети гъстата им мекота. — Господи, ако ме напуснеш сега, Хоксмур, ще те намразя….
— Не бих рискувал — дрезгаво изрече той. Доминик подскочи и задавено извика. Сълзите се стичаха като пълноводни ручеи по лицето й.
Хоксмур потрепна, поне така й се стори.
— Той искаше да ме нареже като коледна пуйка.
— Искаше да те убие. — Доминик изтича до умивалника, сграбчи една чиста кърпа, легена с вода и се отпусна до него. Притисна нежно кърпата до гърдите му. Тялото му се напрегна. Кърпата се изплъзна от пръстите й. Той улови ръката й и я притисна към гърдите си. Очите му бяха затворени. В този миг тя се съмняваше, че отново ще ги отвори.
— Да ме убие, щеше да е твърде лесно — отпаднало промълви той. — Тези мъже… те обичат да измъчват. Мразят бързата смърт.
Доминик отметна един кичур от лицето си.
— Трябва колкото се може по-скоро да се махнем оттук. Омар ще ни пусне. Трябва да отидем до Сицилия и да открием този Рамзи.
От гърдите му се изтръгна свистене.
— Не и тази нощ.
— Да, тази нощ! „Мисчиф“ е готов.
— Не мога в това състояние да командвам проклетия кораб…
Доминик примигна през сълзи. Съдейки по ужасния вид на раните, можеше да си представи какви болки изпитва.
— Е, аз мога. Ще можеш да се възстановиш в каютата си. Аз знам пътя до Сицилия. Била съм там.
От гърдите му се изтръгна дълга въздишка.
— Проклета, нахална жена! Предполагам, че говориш и италиански.
— Малко.
Той сграбчи китката й удивително силно. Доминик вдигна глава и погледите им се срещнаха.
— Уби ли Халид? — прегракнало попита той. Тя преглътна.
— Не, само го раних и го накарах да побеснее.
Думите и изглежда го успокоиха, защото той затвори очи и се отпусна.
Доминик продължи да промива раните му, доволна, че може спокойно да се грижи за него, поне за кратко време. Инстинктът й подсказваше, че това спокойствие няма да трае дълго.
— Махни се от мен.
— Но, капитане, сър…
— Майър. Ако държиш на живота си, махай се, и то бързо. В случай, че си забравил, аз съм капитанът на този кораб.
— Това е супата ви, сър.
Николас метна кръвнишки поглед към купата, която младежът държеше.
— Знам какво, по дяволите, е това. През последните три дни съм ял само тази проклета супа!
— Днес е петият, сър.
Николас се надигна и погледна намръщено през малкия прозорец.
— Петият казваш. Е, това е още една причина. Не искам нито капка повече. Не и в тази жега.
— По-добре да легнете, сър.
— Как ли пък не!
Николас се подпря с една ръка на леглото и стъпи на крака. Усещаше се отчайващо слаб. Господи! Нищо чудно, че целият свят му бе крив. Потърка с длан брадичката си и усети наболата твърда брада. Миришеше на спарено. В устата си имаше вкус все едно бе бил стогодишно уиски.
— Нуждая се от баня — промърмори той.
— На нашата госпожица Уилъби, сър, никак няма да й хареса това, ама никак, ако станете от леглото без нейната благословия.
— Да върви по дяволите госпожица Уилъби! — озъби се Николас. — Не се нуждая от благословията на никоя жена, за да поема командването над собствения си кораб! — Намръщи се, когато дъхът му сякаш заседна в гърдите. Но не усещаше пулсираща болка в тялото си. Изглежда раните бяха заздравели. Изпита прилив на благодарност. — Проклети превръзки! Пристегнат съм като някоя благородничка!
— Благодаря ви, сър — засия Майър. — Аз сам ви превързах, е, с малко помощ от Доминик.
Николас го изгледа остро и присви очи. Впи ги подозрително в изчервеното от гордост лице на помощника си.