— Доминик, а? Значи тя се мисли и за доктор, така ли?
— И има защо. Грижи се за вас като майка за новороденото си.
На Николас никак не му се понрави това заявление, особено когато излизаше от устата на първия му помощник. Образът на безпомощен и безполезен капитан не бе този, който би трябвало да се помни от екипажа.
— Все още не сме пленени от пирати, нали?
— Не, сър — гордо изпъчи гърди Майър. — Веднъж едва не стана, сър, но нашата госпожица Уилъби даде заповед да стреляме. Предупредителен изстрел над носа им и те избягаха.
— Така ли?
— Беше бригантина, сър. Голям кораб. С четири мачти. С двадесет и четири оръдия на борда. Но беше с широк нос и доста по-бавен. — Презрението на Майър бе очевидно и контрастираше силно с уважението ми преклонението му към „неговата“ госпожица Уилъби. Въобще не може да се сравнява с „Мисчиф“, сър.
— Не се съмнявам.
— Тя е страхотна, сър.
— Шхуната ли?
— Не, сър, нашата госпожица Уилъби. — Гласът на младежа трепереше от благоговение. — Заповяда да плаваме е опънати платна. С пълна скорост.
— Знам много добре, по дяволите, какво означава опънати платна.
— Да, сър, разбира се, че знаете. Освен това тя ни държи в бойна форма, сър, само за тренировка.
— Само за тренировка, казваш?
— Да, сър. Никога досега не съм виждал толкова лесно управляем екипаж и такава готовност да се подчиняват. Достатъчна е само една малка усмивка от госпожица Уилъби и те са готови на влязат в огъня зарад нея.
— Донеси ми чисти дрехи и приготви вана с топла вода — прекъсна излиянията му Николас, чувствайки се неудобно от цялата ситуация. — Предупредителни изстрели… — изръмжа, сетне насочи възмутения си поглед към Майър, който примигна смутено. — Хайде, мърдай!
Вратата се затвори шумно зад първия помощник. Николас стисна зъби и се замисли над недоволството, което го изпълваше. Подпря се на стената и погледна мрачно през прозореца. Средата на деня. Средиземно море, характерно със скалистите си брегове и непоносима горещина. Сигурно бяха дяволски близо до Сицилия. Разкопча панталоните си и ги свали. Потръпна само веднъж, когато превръзките опънаха кожата му, изпитвайки внезапно желание да ги свали всичките. Наблюдаваше вълните, които се издигаха в морето, учуден, че не усеща никакво люлеене или накланяне на кораба. Доминик сигурно бе получила своите сто фунта оловни кюлчета от Омар. Питаше се с какво ли още се бе сдобила, благодарение на милите си усмивки.
Пет дни. Беше оставил една жена да управлява кораба му цели пет дни. Не че я смяташе за неспособна. Според влюбения помощник Майър тя се справяше просто чудесно. Би трябвало да бъде доволен. Но не беше. Ни най-малко. Не искаше да признае, но се чувстваше ненужен и пренебрегнат.
— Голям кораб — изръмжа младият мъж и се почеса разсеяно покрай ръба на превръзката, опасваща гърдите му. — Сигурно е бил някакъв жалък едномачтов кораб с едно оръдие на борда. Ако се оставя да ме подведе развихреното въображение на Майър, до довечера сигурно ще се окаже, че сме се сблъскали с цяла флотилия.
Да бъде изместен от капитанското място на собствения си кораб, и то от една жена! Вратата рязко се отвори.
— Остави я там, до вратата, Майър — каза Николас и се обърна. Погледът му срещна широко отворените очи на Доминик. При вида й от гърдите му се изтръгна неволна въздишка. Тя бе загоряла от слънцето и приличаше на узряла и сочна праскова, чакаща само някой да я откъсне и да я вкуси. Устата му се напълни със слюнка.
С мъка сподави надигналото се желание да я сграбчи в прегръдките си и да зарови лице в облака от червеникавокафяви коси. Е, физическата реакция на тялото му явно не можеше да бъде контролирана. Да, той наистина бе напълно излекуван.
Погледът й се плъзна по превръзките и се задържа на таза му, сякаш привлечен от магнит. Устните й се разтвориха. Гърдите й се надигнаха, опъвайки ризата й и очертавайки нежните извивки на зърната й. Николас впи поглед в тях и почувства как въздухът се нажежи, сякаш бе паднала мълния. Погледите им се срещнаха. И той усети как тялото му се разтърси от невидим удар.
Желание, безгранично, неосъзнато и неустоимо, замъгли за миг очите й. Ала този миг бе достатъчен за Николас. Нейната страст също не можеше да бъде овладяна.
Той пристъпи към нея. Очите й се разшириха. Тя погледна към стълбата към палубата, после отново към него. Чуха се стъпки. Доминик се притисна към стената.
— Не — дрезгаво изрече той, изпълнен със смразяващ страх, че тя се обърне и ще побегне. Подпря се с ръка на касата на вратата и протегна ръка към нея.