Моряците възторжено завикаха. Доста голямо количество монети смениха притежателите си. Изглежда мнозина от екипажа бяха заложили срещу Хатън.
— Добра техника — каза Николас, когато виковете утихнаха и моряците се разпръснаха, мятайки кратки погледи към капитана си. Доминик стоеше пред него, сияеща като луна при пълнолуние.
— Аз го победих! — задъхано изрече тя и широко се усмихна. — Аз го победих! — Младият мъж изпита неприятното чувство, че би могла да говори на всеки. Тя просто се къпеше в победата си, а в очите й танцуваха светлини. Последната им среща в каютата му може и да беше още съвсем ярка в съзнанието на Николас, но за нея явно вече бе забравена. От цялото й същество бликаха радост и задоволство.
Доминик представляваше завладяваща и неустоима гледка.
— Ако нямате нищо против, капитане, сър. — Хатън, който сякаш се бе смалил, мина покрай тях, като се спря само за да вземе сабята си.
— Ти си много способен учител, Хатън — рече Хоксмур. — Чух, че тя стреля също толкова добре, както и се фехтува.
— Според мен стрелбата й е дори по-добра, сър.
— Не се учудвам. Тя прави всичко добре. Свободен си.
Доминик изглежда много бързо бе успяла да се съвземе. Или може би споменът внезапно я бе връхлетял. Когато отметна кичур коса от лицето си, ръката й леко трепереше. Явно се готвеше да се обърне и да си тръгне. Николас улови ръката й и я обърна с дланта нагоре. Тя сви пръстите си и се дръпна, но бе твърде късно. Кожата й бе обелена и покрита с мехури. Той вдигна глава, а тя се извърна. Разрошените от вятъра къдрици бяха полепнали по страните и между устните й. Те изглеждаха подути и червени като узрели череши, все едно ги бе хапала по време на двубоя. Ризата й се издуваше и спускаше върху заоблените й гърди. Толкова много мекота и божествена сладост, всичко, което един мъж би могъл да желае, и в същото време толкова много сила. Тя понасяше болката, както малцина мъже биха го сторили.
— Следващия път си сложи ръкавици — просто рече той и пусна ръката й.
— Вдигни кливера! — извика тя след един неловък миг на тишина. Заслони очи с едната си ръка и се надигна на пръсти към носа. Изглежда искаше на всяка цена да избегне близостта му. — Ще влезем в пристанището и ще им устроим добро представление. — Думите й бяха отнесени от порива на вятъра, а очите й най-сетне срещнаха неговите. Той почти я чу как преглътна. И проклет да бе, ако не изпита съжаление, че той отново владееше положението. — Разбира се, ако, капитане, сър, вие позволите.
Николас се извърна и се загледа към пустия залив, който приближаваха.
— Това не е Палермо.
— Това е Сицилия.
— Така ли?
— Хоксмур. — Гласът й прозвуча като на търпелива леля, мъмреща непослушния си племенник. — Разбира се, че е Сицилия, но не можем да влезем в пристанището на Палермо просто така и да очакваме Рамзи да ни посрещне с „Котешкото око“ на тепсия, нали? Трябва да бъдем умни. Трябва да бъдем предпазливи и прикрити.
— Не ме учи как да лавирам, Доминик. Ловкостта и хитрините са станали моя втора природа.
— Тогава ще си доволен да узнаеш, че избрах, при това много внимателно, друго пристанище. И някой, който съм уверена, че ще ни помогне. Един човек, когото баща ми познава много добре.
— И кой е той? — Николас втренчи поглед над носа на кораба и зърна една огромна вила, разположена сред покритите с буйна зеленина хълмове край залива. В корема му се зароди нещо, подозрително напомнящо на лошо предчувствие.
— Себастиан Навара. Той е певец.
— Певец? — Нищо чудно, че този приятел притежава подобна вила. Край нея се блееха малки хижи, пръснати из хълмовете. Николас отново насочи поглед към вилата и присви очи. На всеки от трите етажа се виждаха някакви мъже. Приличаха на стражи. Въоръжени стражи. — И ти го познаваш?
Дълбокият й и мелодичен смях предизвика у Николас диви желания, безмилостни като блестящото острие на бръснач.
— Дали го познавам? — Още една ослепителна усмивка, която избухна в светлината на хилядите звезди, които засияха в очите й. — Та аз съм влюбена в него!
С тези думи тя се плъзна покрай него, неуловима и лека като летен бриз. И сто пъти по-неустоима.
ГЛАВА 16
Пуспаха котва в плитък залив, добре скрит от три островчета, които се извиваха в морето също като гигантска кука. Николас придружи Доминик до брега с най-голямата лодка на кораба, като остави Майър да командва „Мисчиф“ и екипажа. Моряците изглеждаха жадни за отдих в компанията на селските момичета с тъмни бадемовидни очи, които изникнаха на пясъка също като горски цветя и предлагаха кошници с плодове, манерки с вино и усмивки, пълни с обещания. Николас и Доминик наеха две мулета от селяните заедно с един водач, който им обеща да ги отведе до средата на пътя до вилата, но не по-далеч. Любезното напомняне на Доминик, че тя е дъщеря на Джеймс Уилъби, не предизвика дори одобрително изръмжаване от страна на стария водач с каменно изражение на лицето. Той ги остави точно там, където им бе обещал — в подножието на една тясна пътека, която водеше право в средата на високите хълмове. От едната страна на пътеката склонът се спускаше рязко към морето. От другата се простираше джунгла от гъста растителност. Напред пътеката правеше остър завой и изчезваше в плетеницата от зеленина. Беше толкова тясна, че едва можеше да мине едно муле.