Ах, тази Нура! Хубавичко щеше да си плати за това. Трябваше да я накара да разбере, че шейх Абу е щастлив с чуждоземната си жена, макар че още не се бе оженил за нея. Нура трябваше да се откаже от напразните си надежди.
Погледът на Кристина беше замъглен от сълзи. Не плачеше заради думите на момичето, защото не я интересуваше дали Филип я обича или не. Плачеше, защото Нура я мразеше, а вината за това не бе нейна. С радост би оставила Филип на Нура, би си отишла, ако можеше. Не го бе молила да я отвлича!
Тя спря коня в края на пътеката, за да изтрие сълзите си, преди да продължи. Копнееше да препусне колкото може по-навътре в пустинята, да остави Гарван да я отведе където иска. Не я беше грижа какво ще стане с нея.
Внезапно Кристина забеляза в далечината двама ездачи, които стояха неподвижно на едно възвишение. Докато се чудеше дали да обърне коня си към тях, по-високият ездач се отправи към нея. От всички мъже в племето с такъв ръст бяха единствено Филип и Рашид, но тя не можеше да каже кой от двамата е, тъй като мъжът все още бе твърде далеч от нея, а и куфията криеше лицето му.
В този момент зад гърба й се чу конски тропот — Саади най-после я бе настигнал. Кристина се обърна и видя смутеното му изражение.
— Искам да се извиня заради сестра ми — каза той, докато дишаше тежко. — Тя няма право да ти говори по такъв начин и аз ще я накажа затова.
— Всичко е наред, Саади. Не искам да наказваш Нура заради мен. Разбирам как се чувства.
Кристина се обърна отново към хълма, където беше видяла двамата мъже, но те бяха изчезнали. Тя сви рамене и продължи ездата си със Саади както обикновено. Прибраха се в стана малко преди смрачаване.
Когато влезе в шатрата, Филип я чакаше, за да я заведе до езерото. Той изглеждаше в добро настроение и дори я шляпна по задника, когато тя мина покрай него, за да вземе кърпите и сапуна. Не го попита дали той е бил единия от мъжете, които бе видяла в пустинята. Беше й казал съвсем ясно, че не обича да бъде разпитван.
В късните часове на следващата сутрин Кристина оправяше подгъва на една от полите си, когато Амин влезе много бавно и застана пред Кристина, кършейки ръце.
Силна болка пропълзя в сърцето на Кристина. Усещаше, че е станало нещо ужасно, но нямаше представа какво е то, нито пък защо й бе така премаляло.
— Какво има, Амин? — прошепна тя. — Нещо с Абу ли се е случило?
— Не — отговори Амин. По бузата й се стече сълза. — Баща му, шейх Язир Алхамар, е мъртъв.
— Но… не може да бъде! — извика Кристина и скочи на крака. — Вчера Язир беше добре, а и здравето му се бе подобрило толкова много през последните месеци. Не, не вярвам!
Тя изскочи от шатрата, глуха за виковете на Амин. Но още преди да влезе в шатрата на Язир и да я намери празна, тя знаеше, че е вярно. Той наистина беше мъртъв. От очите й бликнаха горестни сълзи. Паднала на колене пред дебелите овчи кожи по пода, които до вчера му бяха служили за легло, Кристина се разрида безутешно. Беше се привързала към Язир, беше го обикнала, а сега той си бе отишъл.
Почувства как ръцете на Амин я обгръщат и й помагат да се изправи на крака.
— Ела, Кристина, не е хубаво да стоиш тук. — Тя я отведе обратно в шатрата й и седна до нея на дивана, без да я пуска от нежната си, успокояваща прегръдка. Остана безмълвна, докато сълзите на Кристина не пресъхнаха. — Шейх Язир е починал в съня си през нощта. Рашид го открил рано тази сутрин и двамата с шейх Абу го отнесоха в пустинята, за да го погребат.
— Но защо не ми казахте по-рано?
— Шейх Абу не искаше да те безпокои.
— Къде е сега Абу? — попита Кристина. Знаеше как се чувства Филип, защото добре помнеше колко бе страдала при загубата на своите родители. Искаше й се да го успокои, да го прегърне, да сподели скръбта му.
— Когато Рашид се върна в стана, каза, че шейх Абу е отишъл да язди в пустинята, а после — после Рашид също замина.
Кристина търпеливо зачака Филип да се върне. Опита се да си намери работа, за да не мисли за Язир, но беше невъзможно. Продължаваше да вижда лицето му, което грейваше всеки път щом тя влезеше в шатрата. Продължаваше да чува гласа му, който й говореше за Филип с толкова обич.
Луната плаваше високо над облаците и меката сивкава светлина се процеждаше през хвойновите дървета, обграждащи стана. Филип седеше унило до огъня и топлеше изтощените си крайници.
През по-голямата част от деня беше препускал вихрено из пустинята, за да потърси покой, да заглуши мъката си. В крайна сметка, може би беше по-добре, че смъртта най-после се бе смилила над баща му. Дългите месеци на боледуването го бяха превърнали в инвалид, а Язир, който винаги бе водил бурен живот, презираше слабостта и се измъчваше от нея.