Вече се стъмваше, а те още яздеха усилено, сякаш ги преследваше самият дявол. Това отново й се стори необяснимо. Ако тези четирима мъже бяха от съседното племе, за което й бе говорил Филип, трябваше да се върнат в планината и вече да са стигнали до стана им.
Сигурно грешеше. Бяха яздили покрай планината, но сега, когато луната се показа и освети пътя, те се обърнаха и се отправиха към пустинята. Къде я водеха? И какво щеше да й се случи, когато пристигнеха?
Кристина си спомни отдавна отминалото време, когато я бяха измъчвали същите въпроси. Само че тогава Филип бе нейният похитител. През първите седмици тя наистина го мразеше. Той я бе откъснал от всичко, което обичаше. Беше си послужил с измама, за да я доведе в тази страна. Но нима една млада жена не се разделя с всичко познато, когато се омъжва? Нима не й трябва време, за да свикне с новия живот?
Е, тя беше свикнала; всъщност, прекалено много беше свикнала. И усещаше страх и празнота в сърцето си при мисълта, че няма да види Филип повече. Това бе по-лошо от болката, която пронизваше подутото й лице и натъртеното й тяло при всяка стъпка на коня. Изтощена до смърт от тези тревожни и печални мисли, Кристина затвори очи и накрая заспа.
Събудиха я силни гласове. В първия момент тя не осъзна какво става, но после видя непознатите лица наоколо, почувства болката в нараненото си лице и си припомни всичко. Бяха я свалили от коня. Беше пладне и жегата бе непоносима. Пясъкът блестеше ослепително под палещото слънце и Кристина трябваше да заслони очи, за да може да вижда.
Докато я водеха към една малка шатра, тя успя да се огледа наоколо. Беше попаднала в малък стан сред в пустинен оазис. Под две големи палми бяха опънати около шест шатри, зад които пасяха овце, кози и камили.
Трябваше й около минута, за да привикне с мрака, който цареше в шатрата, и да различи в ъгъла й фигурата на някакъв старец, който седеше върху една възглавница зад ниска масичка, покрита със съдове с храна.
Старецът ядеше бавно, без да си направи труда дори да погледне към Кристина. Тя се възползва от възможността да разучи обстановката в шатрата, но нямаше кой знае какво за гледане. Подът бе съвсем гол. Вместо мебели имаше няколко пръснати по земята възглавници и един голям сандък.
Когато Кристина погледна отново към стареца, той вече се бе нахранил и миеше пръстите си в малка купичка с вода — навик, който самата тя бе усвоила, откакто живееше с Филип. Едва сега старецът вдигна поглед към нея. При вида на нараненото й лице в кафявите му очи блесна гневен огън, а юмрукът му се стовари върху масата с такава сила, че всички съдове подскочиха.
Беше облечен в пъстра роба и куфия, а нозете му бяха боси. Когато се изправи, старецът се оказа не по-висок от Кристина. Но осанката му бе властна, а гласът — заповеднически, затова тя предположи, че това е шейхът на племето.
Той заговори строго на младия мъж, който я беше довел. Двамата си размениха разгорещени реплики, които Кристина не разбра, след което мъжът я поведе към завесата в дъното на шатрата.
Пространството зад завесата беше съвсем малко и едва стигаше дори за дребна жена като нея. На пясъка имаше овча кожа. Мъжът кимна на Кристина да седне върху нея и си тръгна.
След няколко минути се появи възрастна жена, която носеше поднос с голяма купа храна и чаша вино. Жената остави подноса долу на пясъка, връчи на Кристина мокра кърпа, като посочи лицето й и отново я остави сама.
Кристина избърса лицето си с кърпата, но не успя да изчисти цялата мръсотия заради болката, която изпитваше при допира с наранените места. Трудно й бе и да дъвче, ала храната, макар и мазна, беше мека и тя успя да похапне. Виното имаше великолепен вкус, но след като го изпи, по тялото й се разля странна умора. Въпреки усилията й да стои будна, клепачите й натежаха и тя скоро заспа дълбоко.
След като остави Кристина в шатрата на шейх Али Хейаз, Амаир Абдала се отби при Касим, за да му каже, че Шейх Али иска да го види, и пое към шатрата на баща си. Не изпитваше съжаление към Касим, защото си бе заслужил наказанието, все едно какво щеше да бъде то. Шейх Али се беше ядосал дори повече, отколкото Амаир бе очаквал. Нищо чудно Касим да умре заради постъпката си, каза си той.
— Добре ли мина всичко? — попита баща му, Когия Абдала, когато Амаир влезе в шатрата.
— Да, татко, всичко се разви според плана ни — отговори унило Амаир. Седна върху овчата кожа, която му служеше за легло и придърпа меха с вино към себе си. — Но ще ти кажа нещо: не одобрявам това, което ми бе заповядано да направя. Тази жена не е сторила нищо лошо и не е редно да бъде използвана като залог за едно безсмислено отмъщение. На всичко отгоре тя вече пострада, защото Касим я удари, преди да успея да го спра.