— Няма да се бия с този човек — закрещя Касим. — Ако трябва да умра, застреляйте ме.
— Ставай и се бори като мъж. Или ще изтръгна сърцето ти с голи ръце! — извика Али.
Филип не изпитваше съжаление към треперещия мъж пред себе си. Единственото, което си представяше, бе подутото лице на Кристина.
— Приготви се да умреш, негоднико!
Пуснаха Касим и той политна назад, после се хвърли отчаяно напред. Но Филип го очакваше. Отскочи встрани, за да избегне удара, и ножът му улучи Касим в дясната ръка, под рамото. Двамата започнаха предпазливо да се дебнат. Внезапно Касим замахна към гърдите на противника си. Но Филип се стрелна напред, бърз като мълния, и проряза протегнатата ръка на Касим чак до кокала. Касим пусна ножа на земята и се вторачи в раната. Филип го удари с опакото на ръката си и го събори.
Той позволи на Касим да си вземе ножа, после отново го нападна. Беше усвоил от баща си всички тънкости на боя, но сега не се нуждаеше от тях. Касим беше лесен противник — неумел и скован от страх.
Филип го прободе в гърдите, после още веднъж, и още веднъж, заслепен от ожесточение. Накрая му преряза гърлото. Касим падна по очи на пясъка в локва алена кръв.
Изведнъж Филип се почувства отвратен от себе си. Никога не бе предполагал, че е способен на подобно насилие. Да убие човек, и то толкова безжалостно! Касим без друго щеше да умре, а и заслужаваше да страда, задето бе наранил Кристина. Но трябваше ли точно той да го екзекутира?
Хвърли ножа до тялото и отиде при Али Хейаз.
— Не изглеждаш доволен, Абу. Може би ще се почувстваш по-добре, като ти кажа, че мъжът от твоето племе също бе застрелян от Касим.
— Няма начин да се чувстваш добре, след като си убил човек — отговори Филип.
— Когато си чакал толкова години, за да убиеш някого, колкото чаках аз, тогава отмъщението може да ти достави удоволствие — каза Али. — Сега върви с моите хора. Помни, че държиш бъдещето на Кристина Уейкфийлд в ръцете си. Освен това съм наредил на хората си да стрелят, ако се опиташ да избягаш. Една рана в крака или ръката само ще направи смъртта ти още по-мъчителна.
Мъжете хванаха Филип и го отведоха зад шатрата на Али Хейаз. В пясъка бяха забити четири колчета и към всяко от тях бе прикрепено въже. Тогава той разбра как ще умре.
Не оказа съпротива. Мъжете го проснаха по гръб и вързаха ръцете и краката му за колчетата. Преди да си тръгне, единият от мъжете прошепна „прости ми“, другият седна под сянката на шатрата, за да го наблюдава.
Защо ли изобщо си правеха труда да го пазят? Филип не можеше да избяга. Беше късен следобед, но слънцето щеше да пече още поне два часа. Днес не можеше да му се случи нищо кой знае колко лошо, но утре страданията му щяха да започнат. Щеше ли да издържи? Как можеше да се застави да умре по-бързо?
Единственият начин бе тази нощ да остане буден. След две безсънни денонощия, на сутринта щеше да заспи дълбоко и нямаше да усети палещото слънце, което щеше да изгори тялото му.
Но как да издържи буден цяла нощ, след като клепачите му вече натежаваха за сън?
Нечия сянка падна над лицето му и той отвори, очи.
Беше Али Хейаз.
— Каква ирония, нали? Да умреш по такъв начин! Ти искаше да живееш под нашето слънце и да направиш Язир щастлив — затова е редно да умреш под това слънце. Смъртта ти никак няма да е приятна. Езикът ти ще се подуе, но аз не искам да се задушиш и да умреш прекалено бързо. Ще ти дават достатъчно вода, за да избегнем това. Слънцето ще те опече жив. И ако смяташ да стоиш буден тази нощ, а да спиш по време на страданието си утре, ще те разочаровам. Сложих във виното ти малко приспивателно, така че тази нощ ще спиш. — Али се засмя. Беше отнел и последната надежда на Филип. — Изглеждаш изненадан, Абу. Но, както виждаш, помислил съм за всичко. Ще се събудиш утре, след като слънцето изгрее. Лека нощ, Абу. Тя ще ти е последната.
Филип дръпна въжетата с все сила, но напразно. Нямаше никаква възможност за бягство. Тогава той се предаде и потъна в сън.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Събуди се от дяволска болка в очите. Опита се да ги отвори, но слънцето вече се беше издигнало високо в небето и го заслепи. За миг Филип се почуди защо е спал навън, но когато понечи да се изправи и усети болката в раменете си, си припомни всичко.
Значи слънцето вече си върши работата, помисли си той, свел поглед към почервенелите си гърди и ръце. Поне за едно Али Хейаз се беше оказал прав — не се бе събудил да види изгрева.
Сега слънцето бе точно над него. Филип лежеше напълно неподвижен под палещите му лъчи. Чувстваше езика в устата си като чужд, като парче сух плат. Дори потта, която се стичаше по изгорялата му кожа, му причиняваше болка. Колко време щеше да продължи това?