— Къде беше, Рашид? — попита спокойно Филип.
— Ами… претърсвах пустинята за Кристина. Върнах се в нощта след отвличането й и Саид ми каза какво е станало.
— Стори ми се, че Кристина бе тази, която току-що ти разказа какво е станало.
— Тя спомена чичо ми.
— Кажи ми нещо, Рашид. Знаеше ли за омразата на своя чичо към баща ни?
— Да, но чичо ми е стар човек. Не съм предполагал, че ще се опита да направи нещо — отговори Рашид малко нервно.
— Казал си на Али Хейаз, че баща ни е умрял. И тогава той е решил да насочи омразата си към мен!
— Не знаех — прошепна Рашид.
— И понеже не можеш да си държиш езика зад зъбите, Кристина беше използвана като примамка, за да отида в стана на чичо ти. Един от хората му я преби, а Али Хейаз почти успя да ме убие. — Филип млъкна и съсредоточено погледна брат си. — Ще съм ти благодарен, ако за в бъдеще се въздържаш да споменаваш името ми и да говориш за мен пред чичо си. Както и пред когото и да било друг, между впрочем. Ако по твоя вина отново се случи нещо, което да застраши живота ми, ще си имаш неприятности. Ясно ли е?
— Да.
— Тогава можеш да си вървиш. Имам нужда от почивка.
Рашид излезе. Кристина го проследи с поглед, после обърна към Филип.
— Не мислиш ли, че беше малко груб с него? Той няма вина за това, което се случи.
— Трябва ли винаги да защитаваш Рашид? Много хора могат да бъдат обвинени — Амаир, който те отвлече, бащата на Амаир, който се е съгласил с отвличането, Хейаз — заради омразата му, а Рашид — заради това, че „невинно“ разпространява информация за мен. Не ме интересува кой е виновен, стига вече да не се случва нищо подобно. Не си ли съгласна, Тина?
— Да — усмихна се Кристина.
— Добре, нека не говорим повече за това. Сега би ли била така любезна да ми донесеш два пълни меха с вино? След като изпадна в пиянски унес, направи ми услугата да махнеш този мехлем.
— Но ти имаш нужда от него, за да смекчава болката ти.
— Сещам се за доста неща, от които имам нужда, и този мехлем не е сред тях. Болката вече не е толкова силна, но мехлемът ме побърква.
— О, добре, ще го махна веднага, щом искаш — каза тя.
— Не. Първо ще изпия виното. Болката намаля, но не е изчезнала.
— Да, господарю, както обичате — смирено кимна Кристина.
Е, добре, поне състоянието му се подобрява, каза си тя и излезе да изпълни заръката му.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Изминаха десет дни от завръщането на Филип и Кристина в стана. Десет дни, изпълнени с болка, недоволство и безсилие. Десет нещастни нощи в самотното легло. Но болката вече беше изчезнала. Остана само пласт тъмнокафява кожа, която след няколко дни щеше да започне да се бели. Филип се надяваше, че скоро ще изглежда както преди. А тази вечер… Тази вечер трябваше да убеди Кристина да се върне при него в леглото. Тази вечер отново щеше да я има, след като бе копнял толкова дълго.
Чувстваше се като дете в навечерието на Коледа. Всъщност, Бъдни Вечер наистина беше след няколко дни, но той щеше да получи своя подарък още сега. Изгаряше от нетърпение да грабне Кристина в обятията си и да я люби до забрава. За малко да го стори още на сутринта, но се въздържа. Искаше да й покаже, че е напълно оздравял, за да не се опита да се измъкне под претекст, че е загрижена за състоянието му. Затова днес бе възобновил обичайния си режим, дори заведе Кристина на баня при езерото, въпреки че гледката на голото й тяло сред водата беше поставила волята му на почти непосилно изпитание. Но ето че вечерта най-после бе дошла.
Кристина се бе свила на дивана срещу Филип и шиеше роба за малкия Саид. Но умът й бе другаде. Не спираше да се пита какво става с Филип. Вече беше оздравял, а тя продължаваше да спи на дивана. В главата й натрапчиво се въртеше една нежелана мисъл. Ами ако той вече не ме иска?
Е, добре, скоро щеше да разбере, защото бе решила тази вечер да спи при него.
— Филип, лягам си — каза тя, като се изправи. Отиде в спалнята, както бе правила през последните десет вечери — за да свали дрехите си и да облече една от робите на Филип. Но днес нямаше да носи негова роба. Нито пък щеше да се върне в другата стая.
Когато Кристина съблече блузата си и я постави върху сандъка за дрехи, почувства течение — завесата се бе разтворила. Но тя не се обърна. Започна да разплита косата си. Правеше го бавно, защото пръстите й нервно трепереха.
Това бе мигът, който беше очаквала. Знаеше, че Филип е в стаята, но не знаеше какво ще направи. Можеше просто да си легне в леглото и да не поиска нищо от нея, а можеше да дойде и да я прегърне. О, господи, нека да дойде!
Внезапно Кристина усети присъствието му зад гърба си и бавно се обърна. Очите й бяха нежни и любящи, неговите — изпълнени със силен копнеж.