Кристина се взря невярващо в бележката и бавно поклати глава. Не, това не беше вярно. Беше някаква жестока шега. Но защо изведнъж така й прималя? В очите й се появиха сълзи, ала тя не ги усети. Усещаше само някаква грамадна буца, заседнала в гърлото й, и стягане в гърдите. Ръцете й, студени и влажни, смачкаха парчето хартия и го стиснаха здраво.
— Божичко, защо, защо ми причинява това? — прошепна дрезгаво.
Сълзите безпрепятствено се стичаха по бузите й, а ноктите й се забиваха дълбоко в дланта, стиснала парчето хартия, което бе разбило живота й. Но тя не усещаше нищо друго, освен отчаяние и болка.
Рашид пристъпи към нея и нежно постави ръка на рамото й.
— Кристина, трябва вече да тръгваме.
— Какво?
Кристина го погледна така, сякаш изобщо не го познаваше. Постепенно разумът и се възвърна и в гърдите й се надигна прилив на гняв към Филип. Как можеше да я захвърля така нехайно, сякаш бе непотребна вещ?
— Не! — каза тя с треперещ глас. — Няма да тръгна. Няма да му позволя да ме изхвърли като мръсен парцал. Ще остана тук и ще разговарям с него. Нека сам ми каже, че иска да си отида. Няма да го улеснявам.
Рашид я погледна изненадано.
— Но аз мислех, че искаш да се върнеш при брат си. Ти самата ми каза, че нещата между теб и Абу не вървят добре.
— Но това беше отдавна. После всичко се промени. Рашид, аз го обичам.
— И не си му го казала?
— Не — прошепна Кристина. — Как бих могла да му го кажа, когато не знаех какво чувства той. Е, сега поне знам.
— Съжалявам, Кристина, но не можеш да останеш тук. Той ми нареди да те отведа преди да се е върнал.
— Не ме интересува. Нека да ми каже в лицето, че не ме иска.
Рашид изглеждаше отчаян.
— Кристина, трябва да тръгваме! Не исках да ти го казвам, но ти ме принуждаваш. Абу вече не те желае. Той иска да се освободи от теб, за да може да се ожени за Нура, когато се върне.
— Той ли ти каза това?
— Да — каза тихо Рашид, свел поглед.
— Кога?
— Тази сутрин, преди да тръгне. Но е говорил за това и преди. Винаги се е знаело, че един ден ще се ожени за Нура. Хайде, сега трябва да тръгваме. Ще ти помогна да си събереш нещата.
Нямаше защо да стои и да се мъчи повече. Кристина стана и разтвори завесите към спалнята. Искаше да хвърли последен поглед върху стаята, в която бе прекарала толкова прекрасни нощи. Защо трябваше да се чувства по този начин? Защо се бе влюбила във Филип? Ако бе продължила да го мрази, в този момент щеше да бъде щастлива. Вместо това изпитваше усещането, че животът й е свършил.
После се сети, че не би могла да язди през пустинята с пола и блуза, затова извади от сандъка черната си кадифена роба и куфията и бързо се преоблече.
Не искаше да вземе нищо друго, освен дрехите върху себе си. Дори и красивият, осеян с рубини гребен, който Филип й бе подарил за Коледа. Тя го измъкна от косите си и го захвърли на леглото. Не желаеше нищо, което да й напомня за него. Но когато видя огледалото, което й бе дал Рашид, Кристина се сети за Амин, взе го и излезе от спалнята.
— Кристина, трябва да съберем багажа ти — пресрещна я Рашид.
— Няма да взема нищо от Филип. Просто искам да се сбогувам с Амин и да й дам това — каза тя, като посочи огледалото. — Не желая нищо, което би ми напомняло за това място. Но Амин ми беше добра приятелка и бих искала да й подаря нещо за спомен. Разбираш, нали?
— Да.
Тя още веднъж огледа стаята, после забързано отиде до шатрата на Амин и я повика. След миг момичето се появи. Като я видя, Кристина не успя да се сдържи и отново се разплака.
— Какво има? — попита Амин разтревожено.
Кристина взе ръката й и сложи огледалото в нея.
— Искам да ти дам това за спомен. Помни, че те обичам като сестра. Заминавам и дойдох да се сбогувам с теб.
— Къде отиваш? Ще се върнеш ли скоро? — попита Амин, макар вече да се досещаше, че никога повече няма да види своята приятелка.
— Връщам се при брат си и няма да дойда тук никога повече. Ще ми липсваш, Амин. Ти беше истинска приятелка.
— Но защо, Кристина?
— Няма значение. Просто не мога да остана тук повече. Кажи на Саид и братята му, че съм заминала и им пожелай всичко добро от мое име. Целуни от мен малкия Саид и бебето. Ще се разплача неудържимо, ако ги целуна сама. — Тя се усмихна леко на Амин, после я прегърна. — Често ще си мисля за теб. Сбогом.
Просълзена, Кристина се спусна тичешком към каруците. Рашид вече беше приготвил конете. Той й помогна да възседне Гарван, яхна собствения си жребец, след което двамата потеглиха надолу по склона. Някъде по средата на пътеката Кристина спря и се обърна назад към стана. През замъглени от сълзи очи тя видя Амин, която стоеше на върха на хълма и махаше с огледалото в ръка.