А той още не се бе отказал от намерението си да намери Криси, въпреки писмото й. Искаше му се да вярва, че тя е щастлива там, където е, но трябваше сам да се увери в това. Все пак, възможно бе да са я принудили да напише писмото. Копнееше да се добере до мъжа, който бе похитил Криси и който я държеше като наложница, вместо да я направи своя съпруга. Щеше да принуди този мерзавец да се ожени за нея!
— Не искате ли сестра ви да се върне?
— Съжалявам — каза Джон. — Замислих се. Знаете ли къде е сестра ми?
— Да.
— И можете да ме заведете при нея?
— Да.
Този човек беше различен. Не се колебаеше в отговорите си като останалите. В сърцето на Джон трепна искрица надежда.
— Как да съм сигурен, че ми говорите истината? Мамили са ме много пъти.
— Мога ли да ви попитам нещо?
— Разбира се.
— Как да съм сигурен, че ще ми дадете парите, след като ви заведа при сестра ви?
— Добър въпрос — каза мрачно Джон. После отключи долното чекмедже на бюрото си и извади оттам малка, но тежка кесия. — Приготвих тези пари веднага след като отвлякоха Кристина. Ако желаете, можете да ги преброите, но тук е цялата сума, която обещах, и ако казвате истината, тя е ваша. Парите нямат значение за мен. Просто искам Кристина да се върне. — Той замълча за момент, изучавайки младия мъж. — Кажете ми, откъде знаете къде е сестра ми?
— Тя живееше в моя стан.
Джон се изправи толкова бързо, че столът му падна зад него.
— Вие ли сте човекът, който я отвлече?
— Не — отговори просто младият мъж, без да трепне от яростния син пламък в погледа на англичанина.
Като видя, че не се налага да води битка, Джон се успокои.
— Колко е далеч вашия стан?
— Няма да се наложи да ходим до там.
— Добре, тогава…
— Сестра ви е отвън.
— Отвън!
— Пътувахме много дни. Тя спи на коня си. Можете да я видите през прозореца.
Джон се втурна към прозореца и огледа улицата. След миг се обърна към арабина. Загорялото му лице беше ядосано.
— Излъгахте ме! Вън няма никой, освен някакво арабско момче на кон. Какво целите с този номер?
— О, вие англичаните сте толкова тъпи. Нима очаквате сестра ви да носи дрехи, каквито е носила в Англия? Тя живееше при моите хора и е облечена като тях. Ако излезете, ще видите, че казвам истината — отговори арабинът, после се завъртя на пети и излезе от стаята.
Твърде просто е, за да бъде номер, помисли си Джон. От него се изискваше само да излезе навън и да се увери с очите си. Защо още стоеше тук? Той взе кесията с парите и последва арабина. Трябваше да е вярно.
Улицата бе пуста и обляна в слънце. Джон се втурна към двата коня, вързани пред сградата и се спря до гарвановочерния арабски кон, върху който клюмаше дребна, потънала в прах фигура в черна роба. Трябваше само да махне черната куфия, която покриваше главата й. Беше толкова просто.
Точно тогава конят помръдна и черната фигура започна бавно да се свлича от него. Джон се протегна и я хвана, преди да падне на земята. При движението куфията се смъкна назад и разкри мръсно, набраздено от сълзи лице, което въпреки това той не можеше да не разпознае.
— Криси! О, боже, Криси!
Кристина отвори за миг очи и прошепна името на Джон, после се сгуши в ръцете му и отпусна глава на рамото му.
— Както ви казах, яздихме без почивка два дни и две нощи. Всичко, от което се нуждае, е един хубав сън.
Джон се обърна към младия мъж, който бе върнал сестра му.
— Дължа ви извинение, задето се усъмних във вас. Вечно ще ви бъда признателен за това, което направихте. Вземете тези пари, те са ваши.
— Повече от щастлив съм, че можах да ви направя тази услуга. Когато Кристина се събуди, кажете й, че й желая всичко хубаво.
Той взе юздите на черния жребец, качи се на собствения си кон и препусна надолу по улицата.
Джон сведе поглед към Кристина, която спеше спокойно в ръцете му, и благодари на бога за чудотворното й завръщане. Молеше се само да успее да помогне на обичната си сестра да забрави час по-скоро онова, което бе изстрадала.
Той я внесе в сградата и седна на стола срещу бюрото на сержант Таунисън, без да я пуска от любящата си прегръдка.
— Лейтенант! Да не е припаднала на улицата? По-добре я оставете, сър. Прахта по робата й ви цапа униформата.
— Спри да бърбориш, сержант. Не възнамерявам да правя нищо подобно. Но ще ти кажа какво да направиш ти. Първо, докарай каретата ми отпред. После можеш да уведомиш полковник Бигли, че дежурството ми за днес приключи.