— Не съвсем. — Тя се усмихна.
— Предлагам да си измиеш лицето, докато ти донеса нещо за ядене. После можем да поговорим.
— Единственото ми желание в момента е да кисна с часове в гореща вана. През последните няколко месеца съм се къпала само със студена вода.
— Ваната ще трябва да почака. Първо трябва да си поговорим.
— О, Джон, не искам да говоря за това. Искам просто да забравя.
— Разбирам те, Криси. Но има неща, които трябва да узная. Ще бъде по-добре, ако поговорим сега. Така и ти, и аз ще ги забравим час по-скоро.
— Добре, предполагам, че си прав. — Кристина стана от леглото и огледа стаята. — Дай ми една минута, за да… — Тя рязко спря, когато вадя смачканото парче хартия, което Джон беше хвърлил на масата. — Как се е озовало това тук? — В гласа й се долавяше нотка на гняв.
— Какво ти става, Криси? Измъкнах го от ръката ти преди да те сложа в леглото.
— Но аз си мислех, че съм го изхвърлила… — Кристина се обърна към него, смръщила вежди. — Прочете ли го?
— Не. Защо тази хартийка те разстройва толкова?
— Тази хартийка, може да се каже, е моята заповед за уволнение — каза тя нехайно. Но очите й бяха станали тъмносини. — Все едно, това е без значение. Какво стана с храната?
След вечеря Джон наля две чаши шери и занесе едната на Кристина в трапезарията. После седна срещу нея, простря крака под масата и заизучава лицето й.
— Още ли го обичаш? — попита той.
— Не, сега го мразя! — отвърна тя, вперила поглед в чашата си.
— Но само преди месец…
Кристина рязко вдигна глава. Очите й святкаха заплашително.
— Това беше преди да открия какъв жесток и себичен човек е той.
— Затова ли го напусна?
— Да съм го напуснала? Той ме отпрати! Остави ми тази бележка, в която казва, че вече не ме желае и че иска да съм си отишла, преди да се е върнал. Дори не можа да ми го каже лично.
— Затова ли го мразиш сега? Защото те е отпратил?
— Да! Той не се интересуваше от мен и от чувствата ми. Мислех, че го обичам и се надявах и той да ме заобича. Но сега знам каква глупачка съм била. На него дори не му пука, че може би нося неговото дете!
— О, боже, Криси, значи те е изнасилил!
— Изнасилил? Не, всъщност никога не ме е изнасилвал. Сигурна бях, че съм изяснила това в писмото, което ти изпратих, Джон. Мислех, че ще разбереш. Аз му се отдадох по своя воля. Затова те молех да ми простиш.
— Предполагам, че не съм бил способен да го възприема. Не исках да повярвам. Но, Криси, ако не те е изнасилил… Сигурно нямаш предвид, че си се предала още в началото?
— Борих се с него! — извика тя възмутено. — Борих се с него с все сила.
— Значи те е изнасилил?
Кристина засрамено наведе глава.
— Не, Джон, не му се наложи да ме изнасилва. Беше внимателен и всеки път търпеливо съживяваше тялото ми. Моля те да разбереш това, Джон — мразех го, но в същото време го желаех. Той разпалваше в мен огньове, за чието съществуване не съм и подозирала. Той ме направи жена.
Тя отново започна да плаче. Джон се засрами от себе си. Нямаше никакво право да я осъжда заради чувствата, които е изпитвала. Но защо Криси защитаваше това копеле?
Той се наведе през масата и я погали по бузата.
— Всичко е наред. Вината не е твоя. Все едно, че си била изнасилена.
— Борих се и с него, и с желанието си, но всеки път беше едно и също. Опитах се да избягам, но той ме заплаши, че ако го направя пак, ще ме намери и ще ме набие. Отначало изпитвах смъртен страх от него, но с течение на времето това чувство постепенно се изпари. Веднъж дори му нанесох тежка рана, но той и тогава не ми стори нищо. После бях отвлечена от друго племе и той едва не умря, за да ме спаси и да ме върне обратно. Тогава разбрах, че съм влюбена в него. От този момент нататък престанах да се боря с него, Джон. Не можех да се боря с мъжа, когото обичах. Съжалявам, ако не си способен да ми простиш.
— Прощавам ти, Криси. В любовта няма правила. Но ти каза, че сега го мразиш. Защо продължаваш да го защитаваш?
— Не го защитавам!
— Тогава ми кажи името му, за да мога да го открия. Този човек заслужава да си плати за злините, които ти е сторил.
— Хората му го наричаха Абу.
— А фамилното му име?
— О, Джон, няма значение. Не искам да се разправяш с него.
— По дяволите, Криси! — извика Джон и удари с юмрук по масата. — Той се е възползвал от теб като от вещ. На всичко отгоре има наглостта да те върне при мен заради наградата!
— Наградата?
— Да. Мъжът, който те доведе тук, попита за парите и аз му ги дадох.
Кристина се облегна назад на стола си с лека усмивка.
— Трябваше да се досетя, че Рашид ще поиска наградата. Когато някъде има пари, той не пропуска да ги вземе. Може би Абу никога няма да научи, че Рашид е получил наградата. Не, Джон, Фи… Абу не ме върна заради това. Той е господар на племето си и няма нужда от пари. Веднъж дори отхвърли цяла кесия, пълна със скъпоценни камъни.