— Няма ли да хапнеш с мен, Томи? Мразя да се храня сама, а и тези неща миришат толкова вкусно — каза тя без да го поглежда и започна да маже филийка хляб с масло.
— Как… как можеш да се държиш така, сякаш нищо не се е случило? Кристина, защо постъпи така с мен? Знаеш, че те обичам. Исках да се оженя за теб. Чаках те тук търпеливо и броях дните до завръщането ти. А сега виждам, че явно си се омъжила веднага след пристигането си в онази проклета страна! Как можа? Как можа толкова скоро да се омъжиш за друг?
— Не съм омъжена. Томи. Никога не съм била — каза спокойно Кристина. — Сега седни. Накара ме да си загубя апетита.
— Но ти си бременна! — възкликна той.
— Да — засмя се тя. — Доста при това.
— Не разбирам — промълви Томи, после изведнъж проумя. — О, съжалявам, Кристина! Ако Джон не е убил този негодник, аз ще го открия и ще отмъстя за теб!
— О, престани, Томи! Не съм омъжена и не съм изнасилена. Бях похитена и държана в плен четири месеца. Влюбих се в мъжа, който ме отвлече. Той не знае, че нося неговото дете и никога няма да узнае. Но разбери, Томи, аз ще задържа детето, ще го отгледам и ще му дам цялата си любов. Щастлива съм, така че не ме съжалявай. Преди много време ти ме помоли да се омъжа за теб, Томи, но аз не съм обещавала да го направя. А сега, естествено, въпросът не подлежи на обсъждане. Съжалявам, ако съм те наранила, но бих искала да си останем приятели, ако… ако можеш да ми простиш.
— Да ти простя! Аз те обичах, а ти си се отдала на друг. Исках да станеш моя съпруга, а ти ще родиш дете от друг. Молиш ме за прошка? О, господи! — Той стовари юмрук върху масата и изскочи от стаята.
— Томи, не си тръгвай така! — извика след него тя, но Томи вече беше заминал.
В трапезарията влезе Джонси. Изглеждаше загрижена.
— Изчаках да чуя, че си заминава. Зле ли го прие?
— Да, боя се, че ужасно го нараних — въздъхна Кристина. — Да не би аз да съм виновна за всичко, което ми се случи?
— Разбирам, любов моя. Вината не е твоя, тъй че недей се измъчва. Виновен е Филип Какстън. Ще му мине на господаря Томи. И друг път сте се карали с него, но накрая все се сдобрявате.
— Но тогава бяхме деца. Не мисля, че този път Томи би могъл да ми прости.
— Глупости. Просто му трябва време, за да свикне. Ще се върне, помни ми думата. А сега си свърши яденето. Искаш ли да ти го затопля малко?
— Не. Вече загубих апетит — отговори Кристина и стана от стола си.
— Бързо сядай обратно. Вече не можеш да мислиш само за себе си. На бебето ти му трябва храна, нищо че ти не си гладна. Нали искаш да е здраво и силно?
— Добре, Джонси, печелиш.
След като приключи с изстиналата си закуска, Кристина отиде право в конюшнята и бе посрещната още на прага на отворената врата от Дек, коняря.
— Знаех си, че ще дойдете още днес. Радвам се, че се върнахте, мис Кристина.
— И аз се радвам, че се върнах, Дек. Но къде е той?
— За кого говорите?
— Хайде, Дек!
— Може би за онзи голям черен жребец в ъгъла?
— Именно. — Кристина весело се засмя и изтича към коледния обор.
Когато видя красивия черен кон, тя обви ръце около шията му и го прегърна силно. В отговор получи едно одобрително изпръхтяване.
— О, Дакс, толкова ми липсваше!
— Да, и вие също му липсвахте. Не е язден откакто заминахте, мис Кристина. А иначе му намирахме работа. Направи четири малки кончета и още едно е на път. Но виждам, че ако иска да го яздите, ще трябва да почака още — каза Дек.
— Да, но не много дълго — отговори Кристина. — Изведи го, Дек, и го впрегни в каретата. Искам да погледам движенията му.
— Дадено. Има какво да видите. Ще ходи важно, ще се изправя на задните си крака, въобще, ще направи хубаво представление.
След като остави Дакс, Кристина тръгна през горичката зад конюшнята и стигна до малкото езерце, където обичаха да плуват с Томи. Мястото беше тихо и сенчесто. Висок дъб простираше клони над водата.
Тя седна, облегна се на старото дърво и си припомни езерото в планината. Вероятно сега Филип водеше Нура там.
Кристина се върна в къщата късно. Слънцето вече се беше скрило, небето бе нежно лилаво. Кристина пристъпи в осветения вестибюл. Беше леко захладняло. Тя енергично разтърка голите си рамене и се насочи към гостната.
Стаята беше тъмна, но слабата светлина от вестибюла й позволи да стигне до камината. Кристина взе кибрита от полицата, запали огъня и отстъпи назад, докато той се разгаряше. Топлината я сгря и тя реши да запали лампите. Но преди да направи и две крачки, тя видя нечия фигура в сянката до отворения прозорец. Кристина се вцепени от страх, когато фигурата тръгна към нея, но страхът й бързо се превърна в гняв.