Следващите месеци сякаш се точеха прекалено бавно. Първоначално Кристина беше заета с приготвянето на детската стая за сина на Филип. Тя избра мебели и реши завесите и креслата да бъдат в светлосиньо и златисто, а килимът да е светлосин. После направиха врата, която свързваше нейната стая с тази на бебето.
Накрая детската стая беше готова. Всички малки дрешки, които Кристина беше направила, бяха прибрани. Но с това заниманията й се изчерпаха и тя се отегчаваше до смърт.
Не можеше да язди, не можеше да помага в къщната работа. Единственото, което можеше да прави, бе да чете и да се разхожда. Вече едва издържаше тежестта на тялото си и често се чудеше дали някога отново ще бъде слаба. Дори обърна голямото огледало в стаята си към стената, защото й прилошаваше, когато гледаше наедрялата си фигура.
Томи вгорчаваше живота й още повече. Идваше да я види всеки ден и тези срещи неизменно протичаха по един и същ начин. Той очевидно не възнамеряваше да се отказва. Всеки ден Кристина му повтаряше, че няма да се омъжи за него, но Томи не чуваше. Винаги и изтъкваше нови причини, поради които трябвало да се омъжи за него и си запушваше ушите, когато тя му казваше, че няма да го направи. Вече й се повдигаше от всичко това.
Беше късен септемврийски следобед, когато Кристина най-сетне взе решение да сложи край на това мъчение. Тя тръгна из къщата, за да намери Джонси и я откри да бърше усърдно излъсканите до блясък мебели в детската стая. Кристина отиде до люлката, перна с пръсти пъстрите клоуни и смешните войничета, които висяха над малкото легло, и те весело затанцуваха.
— Джонси, трябва да се махна оттук — каза тя внезапно.
— Какво значи това, любов моя?
— Просто не мога да остана тук повече. Томи ме подлудява. Всеки ден ми повтаря едно и също. Вече не издържам.
— Няма да му позволявам да те вижда и толкоз. Ще му кажа, че не е добре дошъл тук.
— Знаеш, че това много ще го нарани, а аз просто ще имам още един повод да се тормозя. Изнервям се винаги, когато го очаквам да се появи.
— Това не е добре за бебето.
— Знам, затова трябва да се махна оттук. Ще отида в Лондон и ще си наема стая в хотел. Ще намеря някои лекар, на когото да се обадя, когато дойде време. Твърдо съм го решила. Заминавам.
— Никакви такива! — размаха заплашително пръст Джонси. — Няма да ходиш в Лондон. Това място е пълно с хора, които нямат време за никой друг, освен за себе си. Че и сама на всичко отгоре! Няма да те пусна.
— Но трябва. Всичко ще бъде наред.
— Не ми даде да се доизкажа, любов моя. Съгласна съм, че трябва да заминеш от господаря Томи. Ама не в Лондон. Можеш да идеш при сестра ми, дето работи в Бенфлийт. Готвачка е в едно голямо имение, собственост на някакво семейство със същото име като на човека, когото обичаш.
— Какстън?
— Да, но твоят Филип Какстън не може да е благородник, като знам какво ти е сторил.
— Да, семейството на Филип се състои само от него и брат му, а брат му живее в Лондон.
— А-ха, значи можеш да идеш и да родиш там, във… Виктъри, май тъй се казвало имението. Там поне има хора, дето да се грижат за тебе.
— Но какво ще каже собственикът за престоя ми в неговия дом? — попита Кристина.
— Мейвис казва, че господарят никога не е там, винаги скитосвал някъде отвъд морето. И таз голяма къща я е оставил на слугите, които нямат какво друго да правят, освен да я поддържат в ред.
— Но ти и друг път си споменавала Мейвис. Мислех, че тя живее в Дувър.
— Живееше, ама допреди седем месеца. Старата готвачка във Виктъри умряла и Мейвис случайно чула за свободното място. Разбрала, че господарят бил много богат човек и плащал добре на прислугата. Имало много кандидати, ама моята Мейвис извадила късмет. Казва, че спечелила мястото с овесената си каша. Довечера ще й пратя писмо да я известя, че пристигаш. Пък ти още утре можеш да си събереш багажа и да заминеш. Ще ми се да дойда с теб, любов моя, но ако ме няма, тая къща ще се обърне нагоре с краката.
— Знам, но съм сигурна, че ще се чувствам добре под грижите на сестра ти.
— Да, пък и икономката им е добросърдечна жена. Няма да се тревожа за тебе, защото ще си в добри ръце.
Вечерта Томи отново дойде, но Кристина не му каза за решението си. Реши, че е по-добре Джонси да свърши тази работа след заминаването й.
В късния следобед на третия ден от дългото пътуване, каретата най-после спря пред имението, наречено Виктъри. Беше огромно имение, поне два пъти по-голямо от Уейкфийлд. Земите на Какстън, през които се бяха движили през последния половин час, изглеждаха красиви и плодородни. А триетажната къща от камък, покрита с мъх и бръшлян, бе просто великолепна.
Кристина хвана чукалото и удари два пъти по високата двукрила врата с голямо желязно „К“ на нея. Чувстваше се неспокойна, задето се натрапваше на непознати хора, и си мислеше с горчивина за тази ирония на съдбата — да пристига в дома на човек на име Какстън, за да роди дете, заченато от мъж на име Какстън.