— Хм, част от тази година без друго нямаше как да бъде оползотворена — засмя се Кристина. — Но това е без значение. Важното е, че вече сме заедно — сега и завинаги. — Тя замълча. — А Естел? Ти й каза, че я желаеш.
Филип се засмя.
— Само защото знаех, че ти подслушваш, сладка моя. Защо, според теб, оставих вратата отворена?
Той се изправи и придърпа Кристина в обятията си. Устните им се сляха в страстна целувка, която възпламени цялото й тяло. Струваше й се, че ще припадне от щастие. Филип улови лицето й в шепи и го обсипа с целувки.
— Ще се омъжиш ли за мен, Тина? Ще живееш ли с мен, ще ме обичаш ли завинаги?
— О, да, скъпи мой, завинаги. И никога повече няма да крия чувствата си от теб.
— Нито пък аз.
— Но нещо все още ме озадачава, Филип. Защо се отнасяше с мен толкова студено от първия миг, когато дойде тук?
— Сладка моя, дойдох, за да се оженя за теб, но още с влизането си те чух да приемаш предложението на друг мъж. Бях толкова разярен, че си загубих ума.
— Ревнувал си? — каза тя щастливо и прокара пръст по бузата му.
— Да съм ревнувал? Никога не съм ревнувал! — Той отиде до вратата на стаята й и я заключи. Сетне властно я придърпа отново към себе си. — Ако някога те хвана да поглеждаш към друг мъж, ще те пребия!
— Наистина ли? — възкликна Кристина.
— Не — промърмори Филип, докато смъкваше черната й роба. В очите му танцуваха дяволски пламъчета. — Едва ли ще ми дадеш повод, като знам колко време ще прекарваш в леглото.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Бяха женени от шест месеца. Шест блажени месеца. На Кристина още й беше трудно да повярва, че Филип е неин. Искаше да е до него всяка минута, да го докосва, да слуша сладките му думи за любов, които я изпълваха с щастие.
— Спомняш ли си облога, който сключихме снощи? — попита Филип, когато тя влезе в спалнята с поднос със закуска. — Ако не се лъжа, залогът беше да прекараме сутринта, мързелувайки в леглото. И аз спечелих.
— Не съм забравила, любов моя, но когато се събудих, ти още спеше. Сметнах, че би искал да се подкрепиш с нещо преди обяд.
— По-скоро ти си искала да се подкрепиш с нещо. От начина, по който ядеш напоследък, започвам да си мисля, че се интересуваш повече от храната, отколкото от мен — подкачи я той. Сетне взе подноса от ръцете й и го сложи върху покритата с черен мрамор масичка до канапето.
— Не е вярно и ти го знаеш — каза Кристина, като се престори на сърдита.
— Добре, но не биваше да носиш подноса сама. Все пак тези слуги трябва да си заслужат с нещо заплатите, които им плащам.
— Знаете много добре, милорд, че на слугите не е позволено да приближават до спалнята ви, когато вратата е затворена. Сам дадохте това нареждане, и то още на втория ден от медения ни месец, когато една от прислужниците влезе, за да смени чаршафите, и ни завари в леглото. Гневът ти уплаши горкото момиче до смърт.
— И имаше защо — ухили се Филип. — Но какво те задържа толкова дълго долу? Събудих се преди повече от час и вече се канех да сляза да те търся. Когато спечеля облог, очаквам да получа цялата печалба, а не само половината.
— През последните месеци никак не ми върви на покер. Започвам да си мисля, че в началото, когато ме научи на тази игра, нарочно си ме оставял да печеля.
— Ако си спомняш, тогава ти не залагаше нищо. Но сега, когато си струва залогът да се спечели, предпочитам да печеля. А освен това, ти сигурно също предпочиташ да загубиш.
— Мислиш ли? — подразни го Кристина и се изтегна върху покритото с кадифе канапе.
— А не е ли така? — попита той, като седна до нея.
— Любов моя, не се нуждаеш от карти и от игри със залози, за да ме накараш да прекарам сутринта с теб в леглото. Както, впрочем, и целия ден. Досега трябваше да си го разбрал.
— Толкова много месеци живях с убеждението, че ме мразиш, Тина. Още ми е трудно да повярвам, че щастието ми е истинско — каза Филип. Той хвана лицето й в ръце и се взря в нея с блеснали очи. — Ти ме направи най-щастливия мъж, като ми даде любовта си. Не мога да повярвам, че наистина си моя.
Кристина се сгуши в ръцете му и се притисна плътно към него.
— Трябва да забравим единадесетте месеца, през които бяхме разделени — прошепна тя. — Да забравим някогашните си съмнения. Беше лудост да крием любовта си един от друг. Но сега знам, че ме обичаш, както аз обичам теб. Никога, никога няма да те напусна. — Тя вдигна глава и го погледна. В зениците й внезапно проблесна искра. — И ако някога друга жена завладее мислите ти, Филип Какстън, нека ти кажа от сега, че ще се боря за теб! Веднъж ти заяви, че никой не може да вземе онова, което е твое. Е, аз пък ти казвам, че няма да позволя на никоя жена да ми отнеме това, което е мое!