П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс
Глава първа
I
Прекрасната луна, която еженощно обслужваше Замъка Бландингс и неговите околности, почти се беше изпълнила и от няколко часа вече наследственото имение на Кларънс, деветия граф Емсуърт, се къпеше безплатно в сребърните й лъчи. Те играеха по кулите и назъбените стени, надничаха почтително в Синята стая, където сестрата на графа, лейди Хърмион Уедж, мажеше лицето си с крем, прокрадваха се през отворения прозорец на съседната Червена стая, в която наистина имаше какво да се види — Вероника Уедж, невероятно красивата дъщеря на лейди Хърмион, лежеше в леглото, зяпаше в тавана и си мечтаеше за някое прилично бижу, което да носи на приближаващия Бал на графството. Разбира се, едно хубаво момиче не се нуждае от друго бижу, освен младостта, очарованието и здравия си тен, но ако някой се нагърбеше да убеждава в това Вероника, трябваше да положи къртовски труд.
Няколко метра встрани лунният светлик попадна върху малко наедрялата фигура на зетя на лорд Емсуърт, полковник Егбърт Уедж, който слизаше от таксито пред входната врата, а след известно лутане бледите лъчи изтръгнаха от прегръдката на мрака и очертанията на самия лорд Емсуърт. Деветият граф беше при кочината, разположена близо до зеленчуковата градина и в момента се бе увесил като медуза на парапета на царската резиденция на Императрицата на Бландингс, неговата любима свиня, спечелила в две поредни години абсолютната шампионска титла на Шропшърското селскостопанско изложение в раздела „Гойни свине“. Всеки път, когато завеяният и леко смахнат аристократ общуваше с това високоблагородно животно, гърдите му преливаха от въодушевление, което този път не бе съвсем пълно, защото Императрицата се беше оттеглила за нощувка под закрития навес в задната част на кочината и лорд Емсуърт не можа да я зърне. Но затова пък чуваше равномерното дълбоко дишане, така характерно за този тип живинки, и той го попиваше с цялото си същество, като че ли беше Лунната соната. И тъкмо се беше прехласнал, когато ароматът на силна пура му подсказа, че вече не е сам. След като си намести пенснето, лорд Емсуърт с изненада различи до себе си изопнатата фигура на полковник Уедж. Причина за изненадата му бе, че предишния ден полковникът беше отишъл в Лондон да даде едно рамо на годишния банкет на Верните Шропшърски синове. Не мина много обаче и проницателният ум на лорд Емсуърт стигна до едно възможно обяснение за появата на зет му на територията на Замъка Бландингс — а именно, че е възможно последният да се е върнал. Наистина случаят беше точно такъв.
— А-а, Егбърт — рече той вежливо и с явно нежелание се смъкна от парапета.
След дългото пътуване полковник Уедж беше решил да размърда кокали, надявайки се да остана насаме с природата. Шокиращото откритие, че това, което бе взел за куп стари дрехи е живо, при това родствено по линия на жена му, го накара да изостри тон и стойка.
— Я гледай, Кларънс, ти ли си бил? Какво, за бога, правиш тук по това време на нощта?
Лорд Емсуърт нямаше тайни от най-близките и скъпите си и отвърна, че си слуша свинята. Незнайно защо това признание накара събеседника му да трепне — като че се бе обадила стара рана. Егбърт Уедж отдавна хранеше убеждението, че главата на семейството, в което се бе оженил, постепенно и убедително се приближава към пълното кукундясване, но този път имаше сериозни причини да направи лъвски скок в тази посока.
— Слушаш си свинята? — повтори той зашеметен и спря за миг, за да преглътне информацията. — Най-добре е да влезеш и да си легнеш. Пак ще те тресне лумбагото.
— Май че си прав — съгласи се лорд Емсуърт и тръгна редом със зет си.
За известно време те се движиха по посока на къщата мълчаливо, всеки зает със собствените си мисли. После, както толкова често се случва в такива ситуации, и двамата проговориха в един глас. Полковникът казваше, че предишната вечер е срещнал Фреди, а лорд Емсуърт го питаше дали е ходил да види Мейбъл в Лондон.
Този въпрос озадачи полковника.
— Мейбъл?
— Така де, Дора — уточни лорд Емсуърт. — Забравих й името за момент. Сестра ми Дора.
— А, Дора? Разбира се, че не — отвърна малко раздразнено полковникът. — Когато отида до Лондон за един ден, за да прекарам приятно, не си губя времето да се виждам с Дора.
Изявлението бе от онези, които лорд Емсуърт напълно подкрепяше. То го накара да погледне на зет си като на мъж с вкус, прозорливост и характер.
— Разбира се, че не, драги, ами да, съвсем естествено — побърза да го подкрепи той. — Човек трябва да не е с всичкия си, за да го направи. Глупаво от моя страна, че те попитах. Онзи ден писах на Дора да ми намери художник, който да нарисува достоен портрет на свинята ми, а тя ми върна най-груб отговор, в който се казваше да не се правя на хахо. За бога, каква ужасна колекция от досаднички са дамската част на семейството ми. Само Дора би ми стигнала, но погледни и Констанс, а още повече Джулия. Обаче върха на всичко е Хърмион.