— Гълъбова кръв — промълви Дороти.
— Абсурдно е. Така мисля. Абсурдно. Виж какво, Дороти… Чуваш ли какво ти говоря или не?
Дороти остави огледалото настрана. Обърна се към него с ръка, поставена върху рубините на шията си.
— Как изглеждам? — попита тя.
Едуард я погледна внимателно, забравяйки опасенията си. Никога не я беше виждал такава. Тя излъчваше някаква царствена красота, която му бе съвсем непозната. Вярата, че има около шията си бижута за петдесет хиляди лири, беше превърнала Дороти Прат в нова жена. Изглеждаше безочливо спокойна, нещо като Клеопатра и Семирамида, и Зенобия, взети заедно.
— Изглеждаш… изглеждаш зашеметяващо — изрече смирено Едуард.
Дороти се засмя и смехът й също беше съвсем различен.
— Виж какво — продължи Едуард, — трябва да направим нещо. Трябва да ги занесем в полицията или нещо подобно.
— Глупости. Ти току-що каза, че няма да ти повярват. Вероятно ще те изпратят в затвора за кражба — възрази Дороти.
— Но… но какво друго можем да направим?
— Да ги задържим — рече новата Дороти Прат.
Едуард втренчи поглед в нея.
— Да ги задържим? Ти си луда.
— Намерихме ги, нали? Ще ги задържим и аз ще ги нося.
— И полицията ще те хване.
Дороти помисли минута-две и рече:
— Добре. Ще ги продадем. И ще можеш да си купиш Ролс Ройс, или два Ролс Ройса, а аз ще си купя диамантено украшение за главата и няколко пръстена.
Едуард продължаваше да гледа втренчено.
Дороти стана нетърпелива.
— Това е твоя шанс. От теб зависи да го използваш. Не сме я откраднали… Не бих го одобрила. Сама дойде при нас и вероятно е единственият шанс, който някога ще имаме да си купим всичко, което искаме. Съвсем никаква смелост ли нямаш, Едуард Палгроув?
Едуард възвърна гласа си.
— Да я продадем, казваш. Няма да е лесно. Всеки бижутер ще иска да знае от къде имам това проклето нещо.
— Няма да я занесеш на златар. Никога ли не четеш детективски романи, Тед? Ще я занесеш на търговец на крадени вещи, разбира се.
— И как ще ги намеря тези търговци? Възпитан съм да бъда порядъчен.
— Мъжете трябва да знаят всичко. Те са за това — каза назидателно Дороти.
Той я погледна. Беше спокойна и неотстъпчива.
— Не бих повярвал, че си способна на подобна постъпка — промълви тихо той.
— Мислех, че си по-смел.
Последва пауза. После Дороти се изправи на крака.
— Е, най-добре да се прибираме у дома.
— С това нещо около шията ти?
Дороти свали огърлицата, погледна я благоговейно и я пусна в ръчната си чанта.
— Виж какво, дай я на мен — предложи решително Едуард.
— Не.
— Да, ще го направиш. Възпитан съм да бъда честен, момичето ми.
— Добре, можеш да продължиш да бъдеш честен. Не е нужно да имаш нищо общо.
— О, я ми дай! — нареди й дръзко Едуард. — Ще го направя. Ще намеря такъв търговец. Както казваш, това е единственият шанс, който ще имаме някога. Ние го получихме честно, купихме го за два шилинга. Не е нещо по-различно от онова, което господата в антикварните магазини правят всеки ден и се гордеят със себе си.
— Точно така! О, Едуард, ти си прекрасен! — възкликна Дороти.
Подаде му огърлицата и той я пусна в джоба си. Чувстваше се възбуден, екзалтиран, истински мъж! В такова настроение запали остина. И двамата бяха прекалено развълнувани, за да си помислят за чай. Мълчаливо пропътуваха пътя до Лондон. Само веднъж на едно кръстовище към колата се приближи полицай и сърцето на Едуард пропусна един удар. По чудо се прибраха вкъщи без злополуки.
Последните думи, които Едуард отправи към Дороти, бяха изпълнени с авантюризъм:
— Ще се справим. Петдесет хиляди лири! Струва си!
Тази нощ той сънува Дартмор и затворнически решетки. Стана рано. Съвсем не се чувстваше отпочинал и имаше измъчен вид. Трябваше да се заеме с издирване на търговец на крадени вещи, а нямаше никаква представа как да го направи.
Работата му в офиса вървеше зле и преди обяд върху него се стовариха два остри упрека.
„Как ли хората откриват търговец на крадени вещи? — помисли си той. — Дали Уайтчапъл е подходящо място или пък Степни?“
Когато се върна в офиса, го потърсиха по телефона. Чу гласа на Дороти — трагичен и разплакан.
— Ти ли си, Тед? Обаждам ти се от телефона на старата драка, но тя може да дойде всеки миг и ще трябва да прекъсна. Тед, не си направил нищо, нали?
Едуард отговори отрицателно.
— Виж какво, Тед, не бива. Лежах будна цяла нощ. Беше ужасно. Мислих си за онова, което пише в Библията, че човек не трябва да краде. Сигурна съм била луда вчера. Наистина. Няма да правиш нищо, нали Тед, скъпи?
Дали господин Палгроув изпита чувство на облекчение? Възможно е, но той нямаше да го признае.