Видяха Джим и той бе нов за тях. Не казаха нито дума, а когато Джим заплака още по-силно и Ъндърхил го помъкна по алеята като торба цимент, гледаха след тях с блеснали очи. На Ъндърхил внезапно му се прииска да се обърне, да размаха юмрук към тях и да викне: „Никога няма да се доберете до моя син, зверчета такива!“
И тогава, точно в най-неподходящия момент, се обади момчето от синята метална пързалка — толкова високо, че сякаш се губеше в мъглата. Момчето с някак познатото лице му викна и махна с ръка.
— Здрасти, Чарли…!
Ъндърхил спря. Джими спря да плаче.
— Довиждане, Чарли…!
И лицето изведнъж страшно му заприлича на лицето на Томас Маршъл, стар приятел от работата, който живееше през няколко преки. Не го беше виждал от месеци.
— Довиждане, Чарли.
Довиждане? Какво искаше да каже това момче?
— Познавам те, Чарли! — викна момчето. — Здрасти!
— Какво? — ахна Ъндърхил.
— Утре вечер, Чарли! Хей! — И момчето се пусна по пързалката и вече лежеше на земята с побеляло като сирене лице, мъчеше се да си поеме дъх, а отгоре му се стоварваха останалите.
Ъндърхил остана нерешително пет секунди или повече, докато Джим не реши да се разреве отново. Тогава помъкна сина си обратно към дома, плътно следван в есенния хлад от златните лисичи очи.
На следващия ден господин Ъндърхил приключи в офиса по-рано, взе влака в три следобед и пристигна в Грийн Таун в три и двайсет и пет — достатъчно рано, за да се наслади на свежите лъчи на есенното слънце. Странно как внезапно идва есента, помисли си той. Един ден е лято, а на следващия… как се познава всъщност? Може би нещо в температурата? Или в миризмата? Или пък утайките на възрастта са се освободили през нощта от костите и са попаднали във вените и сърцето и те карат да изпитваш лек студ? Една година по-стар, една година по-близо до смъртта — това ли е?
Вървеше към детската площадка и мислеше за бъдещето. Като че ли човек крои най-много планове през есента в сравнение с другите сезони. Сигурно бе свързано със смъртта. Помисляш си за нея и автоматично започваш да планираш. И тъй, Джим ще има частен учител — и точка. Никое от онези ужасни училища не ставаше за него. Е, щеше да се отрази малко върху банковата сметка, но пък за сметка на това Джим щеше да израсне като щастливо момче. Щяха да подбират приятелите му. Всякакви побойници и хулигани ще бъдат изхвърлени, само да са го докоснали. А тази площадка? И дума да не става!
— О, здравей, Чарлз.
Вдигна изненадано глава. На входа в оградата стоеше сестра му. Веднага забеляза, че го нарича Чарлз вместо Чарли. Значи разправията от снощи не беше напълно забравена.
— Керъл, какво правиш тук?
Тя се изчерви виновно и хвърли поглед през оградата.
— Не си го направила — каза той. Погледът му затърси сред драскащите, тичащи и пищящи деца. — Да не искаш да кажеш…?
Сестра му кимна, донякъде развеселена.
— Реших да го доведа по-рано…
— Преди да се прибера, за да не разбера нищо, така ли?
Точно така.
— Боже мой, Керъл, къде е той?
— Току-що дойдох да го видя.
— Да не искаш да кажеш, че си го оставила тук цял следобед?
— Само за пет минути, докато пазарувах.
— И си го оставила. Боже мой! — Ъндърхил я сграбчи за китката. — Хайде, по-бързо! Намери го, измъкни го от това място!
Заедно се загледаха през оградата към площадката, където момчета се гонеха едно друго, момичета се пляскаха по бузите и час по час се събираше ревяща купчина деца, пръскаше се за миг и отново се събираше другаде.
— Ето къде е, знаех си! — каза Ъндърхил.
В същия миг Джим побягна с плач през площадката, подгонен от шест момчета. Падна, стана, затича се и пак падна с писъци, а момчетата го обстрелваха с фасул през метални тръбички.