— Казваш, че Роланд е бил гол.
— Носеше колан. Това бе всичко.
— Забеляза ли нещо необичайно във външния му вид?
Тя погледна Джейк и вдигна вежди.
— Искаш да кажеш — някаква татуировка или белег по рождение?
— Успя ли да видиш гърба му? Или да го докоснеш?
— Май не. Защо?
— Чудя се дали не е имал някаква подутина или рана на гръбнака.
— Представа нямам. Не забелязах. Защо?
— Това е дълга история. Бих предпочел да не се впускам в подробности. Какво стана, след като му извади окото?
— Измъкнах се. Спуснах се надолу да предупредя Хелън. Но тя бе… — Алисън прехапа долната си устна. Разтърси глава.
— После излезе навън? — подсказа Джейк.
— Да. Спуснах се и разбих прозореца към кухнята на професор Тил и той дойде на помощ.
— Да. Разбирам. Той ми разказа какво е последвало. Поне до момента, когато си се втурнала към патрулната кола.
— Ами това е почти всичко. Роланд за малко да ме хване, но аз подкарах колата и… Когато го видях за последен път, лежеше на паважа. Дойдох тук в полицейския участък и разказах на Марта какво е станало. Тя изпрати полицейска кола и линейка към къщата и се обади по телефона на някого.
— Звъннала е на шефа. Той — на мен. И аз пристигнах. В състояние ли си да ми опишеш този Роланд?
— Ами… на около осемнадесет години. Мършав. Висок — един и седемдесет или там някъде. Черни коси. Без едно око и без два пръста на лявата ръка, както и с прободна рана на лявата гърда.
— Няма да стигне далеч в това състояние.
— Предполагам, че не.
— Забеляза ли дали разполага с кола?
— Не мога да кажа. Имаше фолксваген костенурка пред къщата. Почти налетях отгоре му с полицейската кола. Нищо чудно да не е била негова, но…
— Жълт, със знаменце на антената? — не се стърпя Джейк от вълнение. Прилошаваше му.
— Не знам за знаменцето, но почти съм сигурна, че колата беше жълта.
— Господи! — промърмори той.
— Какво има?
— Значи е бил той. Днес следобед се е опитал да отвлече дъщеря ми.
Алисън се удиви:
— Дъщеря ти?
— Тя избягала от него.
— Божичко! Но сега е добре, нали?
— Да. Изплашила се е, но сега е добре.
— На колко години е?
— Четири и половина. Живее с майка си — Джейк се зачуди защо прибави последното. Изправи се. — Време е да тръгвам да диря този тип, Алисън. Имаш ли къде да преспиш?
— В къщата — отвърна тя.
— Не мисля, че е подходящо.
— Професор Тил има свободна стая на долния етаж.
— Вероятността Роланд отново да се появи е минимална, но смятам, че докато не узнаем къде е…
— Искаш да кажеш, че е по-добре да изчезна за известно време?
— Да, за да си в безопасност.
— Не знам. Сигурно мога да отседна в мотел, но чантата ми не е у мен…
— Добре дошла си у дома. Мен така и така няма да ме има.
— Благодаря, но…
— Няма нищо неудобно. В хладилника има ядене и пиене. А и така ще знам къде си и няма да се тревожа за теб.
Тя леко се усмихна.
— Бихте се тревожили за мен?
— Да.
— Приятно е да го чуя — прошепна тя.
Джейк усети, че се изчервява.
— Е, все пък ти си главният ни свидетел.
Алисън вдигна чашата кафе, която все още бе пълна.
Напуснаха кабинета на Барни и се върнаха при диспечерката.
— Ще взема Алисън със себе си — обяви Джейк.
Алисън остави чашата с кафе на бюрото на Марта.
— Благодаря, че ми услужихте с жилетката — каза тя. — И че ми помогнахте.
— Няма нищо, скъпа.
Алисън започна да разкопчава жилетката.
Марта вдигна ръка.
— Задръж я. Ще настинеш — като се ухили, Марта добави. — А и нали не искаш на Джейк да му хрумнат някакви идеи? Не, че не е перфектният джентълмен… Ще мия върнеш по-късно.