Тридесет и четвърта глава
Джейк разказа на Барни всичко, което се бе случило предишната нощ, и се върна в колата. Откъсна допълненията, които Роланд бе направил около снимката си. Чувстваше се гузен, че унищожава улика. Но Роланд бе мъртъв, нямаше да има процес и той не желаеше да се показва снимката с голите части на момичето около главата на този тип. След като отстрани всички добавки, той подкара към мястото, където бе изгорил фолксвагена.
Колата беше махната и на мястото й бяха останали само черни сажди и пепел. Джейк провери първо там, като разбутваше пепелта с крак. Не беше наясно какво очаква да открие. Обгореното тяло на нещото? Дребните останки от скелета му, ако притежаваше такъв?
Когато приключи, той се разходи наоколо. Оглеждаше паважа, ивицата трева между платното и тротоара. В четвъртък съществото бе оставило макар и къса кървава диря на паважа при Латам роуд — зад горящия микробус и към плевелите от другата страна. Днес не се забелязваше нищо.
За кой ли път Джейк си повтори, че съществото вероятно е загинало във фолксвагена. Може би ще е добре по-късно да се отбие в автомобилното гробище и да огледа останките от колата. На оскъдната светлина снощи лесно може да е пропуснал нещо. Освен това бе напрегнат и бързаше да се прибере. Трябваше да повтори огледа, и то цялостно и на дневна светлина.
Със снимката в ръка той се отправи към жилищната кооперация на ъгъла. Предстоеше му да разпитва от врата на врата.
Алисън затвори телефона след като обясни на Габи, че следващите няколко дни няма да ходи на работа. Той бе чул по радиото за убийствата през нощта, както и как тя едва се е спасила. Така че с нужното съчувствие я увери, че може да отсъства колкото пожелае.
Трябваше да завърти още един телефон. Този разговор нямаше да е лек. Но бе необходим.
Набра грешно и затвори, още преди да започне звъненето.
Стомахът й се свиваше. Сърцето лумтеше. От ударите му лицето й пулсираше. Пот се стичаше по скулите й. Изправи се, свали халата на Джейк, седна на дивана и набра номера на Евън.
Телефонът звънна веднъж.
— Ало? — той звучеше напрегнат.
— Здравей. Аз съм.
— Алисън. Слава Богу! Добре ли си?
— Чу ли за снощи?
— Разбира се, че чух. Господи! Добре ли си?
— Малко съм понатъртена, но иначе нищо ми няма.
— Господи! Не мога да повярвам, можеше да си мъртва. Стана ми зле като разбрах. Дори не си взех часовете. Трябваше да се обадиш.
— Ето, нали се обаждам.
— Имам чувството, че минах през ада.
— Съжалявам. Но и аз не съм си правила кефа през това време.
— Кой беше? Кой го направи?
— Един първокурсник на име Роланд.
— Познаваш ли го?
— Срещала съм го няколко пъти.
— Преследваше ли те?
— Може и така да се каже.
— Защо? Искам да кажа…
— Предполагам, че искаше да ме изнасили и убие.
— Господи Боже! Той… докосна ли те?
— Не ме изнасили.
— Слава Богу поне за това. А ти — какво? Би ли се с него.
— Да.
— Господи! Вината е моя. Трябваше да съм там. Ако ми беше разрешила да те откарам до вкъщи… Въобще не трябваше да си тръгваш. Онази история беше грешка. Трябваше да останеш при мен снощи. Тогава нищо подобно нямаше да се случи.
— На Хелън нямаше да й се размине — отбеляза тя. — А дори да бях прекарала нощта при теб, рано или късно щях да се върна вкъщи.
— Трябваше да останеш.
— Добре де, но не го направих.
— Къде си сега?
— В безопасност съм.
— Знам, че си в безопасност. Оня тип е мъртъв, нали? По радиото съобщиха, че е умрял в пожар.
— Да.
— Та къде си?
— Не бива да съобщавам на никого.
— Това са глупости. Кой го каза?
— Един полицай.
— Лайнарска работа. За какво е всичко това?
— Смята, че все още съществува някаква опасност за мен.
— Нищо не разбирам. Оня тип е мъртъв, нали? Така че — каква опасност?
— Ще направя, както ми е наредено.
— Откога?
— Не се прави на глупак, Евън.
— Трябва да те видя.
— Не можеш.
— Алисън! Трябва да поговорим.