— Нали в момента говорим?
— Очи в очи.
— Не ми е до конфронтации.
Чу го да въздъхва. Дълго не пророни дума. Най-накрая Алисън наруши тишината:
— Просто исках да знаеш, че съм добре. Реших, че поне това ти дължа.
Когато Евън заговори, той отново звучеше уморен.
— Честна дума, не знаех, че спиш снощи, когато те… докоснах. Обичам те, Алисън. Само като си помисля какво почти те сполетя снощи и ми иде да умра. Моля те. Имам нужда да те видя. Умолявам те. Кажи ми къде си. Ще дойда и ще поговорим. Само ще поговорим. Обещавам.
— Ще ти звънна след ден-два.
— Не, Алисън! Моля те. Толкова мие зле. Снощи въобще не мигнах. Мислех само за теб. Обещавам да не ти създавам повече никакви неприятности. Но имам нужда да те видя, да бъда с теб известно време. Умолявам те.
Алисън затвори очи и се облегна на възглавницата на дивана. Беше по-лошо отколкото очакваше. Гласът на Евън звучеше нещастен, окаян.
Моя е вината, помисли си тя. Аз му причинявам всичко това.
— Добре, можем да се срещнем някъде — заяви тя накрая. — Какво ще кажеш да се видим в бара на Уоли?
Евън не отвърна.
— Добре ли е?
Алисън дочу далечен звън.
— Някой те търси на вратата ли? — попита тя.
— Да — прошепна Евън.
Звънецът се чу отново.
— Иди да видиш кой е.
— Не ме интересува — продължи да шепне той. — Не може да си ти, така че не ме интересува.
— Ще те изчакам.
— Не мога да отворя вратата, гол съм. Току-що взех душ.
Пак се звънна.
— Най-вероятно да е някой търговски пътник — добави Евън.
След малко продължи:
— Най-после. Тръгна си.
— Казах, че може да се видим при Уоли.
— Там ще е пълно с народ.
— Точно затова. Не искам никакви разправии.
— За Бога, Ал. Добре. При Уоли. Кога?
— Сега колко е?
— Към обяд.
— Трябва ми малко време да се оправя и да стигна дотам.
— Мога да мина да те взема.
— Благодаря, но недей. Какво ще кажеш за един и половина?
— Дадено. Ще те черпя с един обяд.
— Чудесно. До скоро.
И тя затвори.
Не искаше да се вижда с Евън.
Но има неща, които трябва да се свършат, независимо от желанието, помисли си тя.
Няма да е чак толкова лошо.
Ще е ужасно. Ще трябва да му кажа, че късаме, и то лице в лице, и да го накарам да разбере, че е окончателно.
Ще е ужасно, но няма да трае вечно. А след това всичко ще е свършило. Ще се върна и Джейк ще се появи, рано или късно.
Джейк.
Продължавай да мислиш за Джейк и останалото няма да е чак толкова лошо. Той ще е тук довечера.
Нищо не излиза, ядоса се Джейк. Над половината от вратите, на които звъня, не се отвориха. Обитателите са или на лекции, или на работа, реши той.
А от онези, с които разговаря, някои са били навън и са гледали късния нощен спектакъл. Но повечето изобщо не знаеха за какво става дума. Никой не призна, че познава младия мъж на снимката, макар трима да бяха доста уверени, че са го виждали по едно или друго време из университетското градче. Никой не бе виждал — нито снощи, нито днес — нещо, което да прилича на змия. Никой не бе чул нищо необичайно, ако се изключи данданията около горящата кола.
Изглеждаше безсмислено да продължава, но Джейк не се отказа.
Беше обиколил всички апартаменти на жилищните сгради от едната страна на улицата с изключение на кооперацията на ъгъла. Едва ли някой толкова далеч от местопроизшествието е забелязал нещо. Но по-добре да провери, преди да пресече и да започне с блоковете от другата страна.
Никой не отвори от първите два апартамента на приземния етаж. При третия — отвътре дочу музика.
Звънна.
Отвори жена към тридесетте. Беше висока колкото Джейк — с хавлиена диадема в черните си коси, с гъсти, почти сключени вежди, с изпъкнали скули, плътни устни, изтеглена напред брадичка и широки рамене. Гърдите й опъваха плата на горнището на бикините, което приличаше на две завързани носни кърпи. Коремът й бе с тен, плосък и по него имаше няколко капчици пот. Бедрата й бяха широки колкото раменете. Вместо панталони носеше нещо, което напомни на Джейк за пиратска препаска — черна ивица, която висеше между краката й и черен сатенен триъгълник, но недостатъчно голям, така че напълно да прикрие обезкосмените й интимни части.