— Видяхте ли колата да тръгва? — не спираше Джейк.
— Беше все още до бордюра, когато влязох тук.
— И това е станало около един и четиридесет и пет?
— Горе-долу.
Джейк погледна часовника. Два и десет.
Хукна навън, присви очи, когато навън го блъсна силната дневна светлина, и се отправи към улицата. Огледа в двете посоки. Не видя никаква синя кола.
Облегна се на някакво дърво.
Двадесет шибани минути.
Само да беше избързал малко.
Простена и удари с юмрук по дънера.
Евън намали скоростта. Когато се канеше да завие, Алисън зърна табелка от другата страна на тесния път.
Ресторант „Оукуд“.
Той ме води в „Оукуд“.
Алисън усети, че ще припадне. Започна да потъва и потъва в някаква дълбока бездна.
Ето, случи се, мина й през ума. О, Господи, случи се. Съществото преследва мен.
Справих се с Роланд. Ще се справя и с Евън.
Господи, ще умра.
Евън може случайно да е избрал това място. Просто да е свърнал по първия страничен път, който му се е сторил интересен.
— Я виж! — възкликна той. — Ресторант.
Алисън кимна.
— Май сме единствените гости.
— Затворен е — посочи Алисън. Гласът й бе сведен до шепот. — Това е мястото, където онези хора бяха убити.
— Така ли? — гласът му звучеше изненадан. — Е, тогава никой няма да има нищо против, ако използваме паркинга.
Той сви към предната част на ресторанта.
Алисън вдигна пакетите от скута си. Наведе се напред и ги постави на земята между краката си.
Евън спря колата на не повече от метър от верандата.
— Значи тук са се разиграли събитията — повтори той. — Дали не можем да влезем. Ще е вълнуващо, не смяташ ли? Да поразгледаме.
— Не може ли, след като хапнем?
Тя се обърна към него. Вгледа се в напрегнатите му, кървясали очи.
— Какво ти става? — попита той.
— Държах се така гадно с теб, Евън. Толкова глупаво. Като не исках… Сега всичко ми се струва безсмислено и дребнаво. Искам да кажа, за малко да умра снощи. Такива неща карат човек… Премислих кое наистина е важно, и кое — не. Единствено има значение да си с някого. Да обичаш някого. Тогава, защо накарах и двамата да минем през… такива лайнарски неща? Ще ми простиш ли?
Тя сложи ръка на рамото му.
— Майтап ли си правиш? — пророни той и нервно се засмя. — Това част от изпита ли е или…
— Забрави онези глупости. Няма никакъв изпит. Искам да е така, както някога беше между нас двамата.
— Наистина ли? Наистина?
Тя го придърпа малко към себе си. Евън се обърна към нея. Тя го целуна по устните. Обви врата му с ръце.
Подутината под ризата му бе огромна.
Евън вероятно е взел отчаяния й вопъл за страст. Постави ръка на гърдата й и я стисна. Другата му ръка плъзна по бедрото й. Тя разтвори крака. Потрепери, докато той я опипваше, и нашепна: „Толкова ми липсваше. Така мечтаех да те докосвам.“ Погали пениса му през късите панталони. Беше набъбнал и твърд. Евън се заизвива, а ръката й не се отделяше от члена му. Дишането на Евън беше затруднено.
— Ще взема одеялото, скъпи. В багажника е, нали?
Той кимна.
Алисън извади ключа от стартера.
— Вземи и храната — подкани го тя. — После ще ядем.
— Ти си върховна! — възхити й се той.
— Държах се като идиотка. Не биваше така да издънвам нещата помежду ни. Но това вече свърши.
Тя се измъкна от колата.
Отиде до багажника отзад.
През задния прозорец видя как Евън се навежда да вземе пакетите с храна.
Извърна се и с все сила запрати ключовете на колата към плевелите в края на паркинга.
След това хукна по горещия паваж към главния път.
Беше като снощи, когато бягаше от Роланд, но този път нямаше полицейска кола, към която да се е устремила. Алисън единствено се надяваше Евън да не я догони, докато не стигне Латам роуд. Може би там някой, който минава с кола, ще спре и ще й помогне.
Още не бе излязла дори от паркинга.
Стегна ръце. Разтегна крачката. Голите й крака шляпаха по паважа. Знаеше, че се движи доста бързо. Усещаше как се веят косите й и как задната страна на ризата се повдига.
Чуваше стъпките на Евън зад себе си.
И преди я бе гонил — на игра — и всеки път лесно я достигаше. Но тя пък никога не бе бягала от него по този начин. Имаше чувството, че никога не е тичала така бързо през живота си.