— Точно така.
— И мислиш, че лишаването от секс ще доведе до същите последици?
— Неизбежно.
— Какво възнамеряваш да направиш по въпроса?
— Не ми оставяш голям избор. Вероятно ще трябва да се задоволявам, гледайки снимките ти в годишните албуми на университета.
— Евън!
Смеейки се, тя отскубна ръка и го сръга с лакът в ребрата.
Той залитна и слезе от тротоара.
— Имаш ли по-добра идея?
— Какво ще кажеш за студени душове?
— Ненавиждам студените душове — той отново взе ръката й. — Нали не възразяваш да се държим за ръце?
— Не бъди глупав.
— Ами целуването разрешено ли е?
— Ще видим.
— Ох, каква цена плащаме заради тактическите си грешки.
В южния край на университетското градче изчакаха приближаването на някаква кола по Спринг стрийт. След като тя зави по Сентрал авеню, пресякоха. Минаха край лавката за бира, където Алисън бе срещнала Евън.
Спомни си дъждовната вечер. Стоеше пред барплота и чакаше поръчката си, а някой зад нея каза: „Ходи красива като нощта.“
Хвърли поглед назад.
Евън Форбс й се усмихваше.
— Да си говори човек сам е признак на лудост — информира го тя.
— Но аз говорех на теб. Това също ли е признак на лудост?
— Би могло така да се възприеме.
Беше забелязвала Евън из студентския комплекс. Знаеше че е от малцината студенти, които преподават английска литература. Бе запомнила също и начина, по който я гледаше предишната вечер, докато му сервираше в заведението на Габи.
Тя взе хамбургера, пържените картофи и бирата си.
— Имаш ли нещо против да седнем заедно?
— Не. Чудесна идея.
Евън я последва до една от свободните маси.
— Няма ли да си поръчаш нещо? — попита тя.
Поклащайки глава, той седна срещу нея, взе от пържените й картофи и отговори:
— Ще ям от твоите.
— О!
Той сдъвка парчето картоф, преди да продължи:
— Всъщност — вече съм ял. Зърнах те да излизаш от библиотеката и те проследих дотук.
Усети как лицето й пламва.
— Доста труд, само за да хапнеш един картоф.
Като си припомни случката, Алисън се усмихна.
— Тогава ти изяде всичките ми пържени картофи — отбеляза тя.
— От нерви. Така се предпазвах да не загриза ноктите си.
— А вероятно бяха и по-вкусни.
Пресякоха жп линията, минаха край обществената пералня, където Алисън носеше мръсните си дрехи веднъж седмично, и завиха по Епъл лейн. Къщата на професор Тил беше третата от ъгъла. Лампата на верандата светеше, а стаите на приземния етаж бяха тъмни. Прозорците на горния етаж обаче светеха и Алисън предположи, че поне една от съквартирантките й си е у дома. Сигурно Хелън. Силия най-вероятно още е в бара на Уоли и вдига врява, докато пие бира след бира. Дървено стълбище отстрани водеше към горния етаж, а лампата над вратата беше угасена.
Евън вървеше до нея по алеята през двора, макар това да го принуждаваше да стъпва по влажната трева. Алисън крачеше по тесния паваж. Заедно се изкачиха по стълбата. На площадката той остави сакчето й на пода.
— Ще ме поканиш ли да вляза?
— Май не.
Отвътре долиташе музика и тихия мек глас на Лайънел Ричи.
— Една от съквартирантките ти е тук, за да бди над твоята добродетелност.
Алисън стисна ръката му.
— Уморена съм. Искам да си легна.
— Без Евън.
— Ще се видим ли утре?
Той кимна.
— А сега какво? Мога ли да те целуна за лека нощ?
— Мисля, че това е разрешено.
На лунната светлина тя забеляза как той се усмихва. Вдигна ръката й и я целуна галантно.
— До утре, тогава.
Той се обърна и се приготви да си върви.
— Евън?
Той се обърна.
— Да?
— Не се дръж така — прошепна тя.
— Прощавай, прелестна девойко.
Алисън се облегна на рамката на вратата и го наблюдаваше, докато слиза по стълбите. Стъпалата скърцаха под тежестта му. После той не пое по алеята, а направо през моравата — към тротоара.
Алисън извика: „Мерзавец такъв!“ Но той дори не се обърна.
Отключи вратата. Докато влизаше, Хелън надзърна от спалнята си.
— Всичко е наред — увери я Алисън. — Сама съм.
— Какво стана? — очевидно бе чула думите на раздяла.