— Не би ли трябвало да предприемете нещо за онова? — очите й се отместиха към горящия на двадесетина метра вляво от тях микробус.
— Пожарната кола е тръгнала. Партньорът ми държи нещата под око.
— А какво е станало с… шофьора?
— Нямаше какво много да сторим за него.
— Мъртъв ли е?
„Шиш кебап“ — бе отбелязал Чък, когато видя останките от шофьора, висящи през предното стъкло.
— Да — отговори й Джейк.
— Той се опита да ме блъсне. Наистина. Нямаше друг на пътя. Аз му дадох знак да ме задмине и се обърнах. Тогава видях как буквално извърта кормилото надясно и се устремява към мен. Хили се и се насочва към мен. Май караше с около сто — лицето й изразяваше неразбиране, сякаш слуша непонятен виц и очаква Джейк да й го обясни. — Този тип възнамеряваше да ме убие — заключи тя. — Сплеска колелото ми.
Тя кимна към велосипеда — повален, с изкривени колела, сред плевелите от другата страна на канавката.
— Какво стана? Обърнах се, за да се разкарам от пътя му, а колелото поднесе. Точно преди да го удари. Микробусът дори не ме докосна. В следващия момент се приземявах в канавката и тогава чух удара. Копеле. Така му се пада като обикаля и се опитва… Какво му бях направила?
— Познаваш ли го?
— Чувала съм за типове, които прегазват кучета ей така, за удоволствие. Ами, тоя да не е решил, че съм псе? — опита да се пошегува тя, но вместо смях се разнесе ридание.
— Виждала ли си този мъж преди?
— Не.
— Направи ли нещо, което може да го е раздразнило?
— Да, разбира се. Показах му среден пръст. Ей, какво става? Да не би аз да съм виновната?
— Направи ли го наистина?
— Не, по дяволите. Дори не го видях, докато не беше на сантиметри от задницата на колелото.
— Значи ти с нищо не си го предизвикала?
— Точно така.
— Казваш, че си чула трясъка в момента, когато си се приземила в канавката?
— Може и да не бях стигнала още земята. Наистина не знам.
— Какво стана след това?
— Имах чувството, че умирам. Да, беше ми доста зле. А след това чух сирената. Тогава се изправих и…
— Ей, Джейк!
Джейк погледна през рамо. С пожарогасител в ръка Чък стоеше до отворената задна врата на горящия микробус и му правеше знак да се приближи.
— Я да видя какво иска. Дръж се още малко. Линейката е на път.
Силия кимна.
Джейк стана, изтупа панталона си и се отправи към своя партньор.
— Я погледни тук — посрещна го Чък и посочи към земята.
Бледият прах при банкета беше осеян с няколко тъмни петънца. Джейк клекна, за да ги разгледа по-добре.
— Прилича ми на кръв — обади се Чък.
— Така е.
— Момичето идвало ли е насам?
— Не ми каза такова нещо.
— Най-добре да разберем със сигурност. Защото, ако не е била тя… Разбираш какво искам да кажа, нали?
Джейк чу сирена в далечината. Видя петно от кръв върху сивия асфалт. Пожарната или линейката не се виждаха още, затова той пресече пътя. Чък подтичваше след него все още с пожарогасителя в ръка.
— Как е могъл някой да остане жив след такъв удар? — чудеше се Чък.
Джейк клатеше глава.
— Може да е просто късметлия.
— Да, възможно е. Понякога се чува как хора са оцелели при самолетни катастрофи. Ето.
— Виждам го.
Беше петно кръв върху плевелите.
Джейк стъпи сред зеленината. Огледа канавката и полето, ширнало се напред. Всичко бе обрасло с плевели, избуяли след неотдавнашните пролетни дъждове. Неравното поле бе осеяно с храсти. Тук-таме се забелязваха дървета.
Не видя никой.
Чък сложи ръце като фуния до устата си и се провикна:
— Ей! Има ли някой?
Макар да стоеше до него, Джейк едва чу гласа му, заглушен от воя на сирената.
В следващия миг сирената млъкна. Чък отново се провикна. Джейк дочу шума от рязко спиране на автомобил, от слабо пращене и глас по радиото. Погледна назад и видя яркия жълт силует на пожарната кола.
— Защо мислиш, че е тръгнал нанякъде? Ако аз бях пострадал, щях да остана и да чакам помощ.
— Може да е бил в шок и да не е съзнавал какво прави. По-вероятно обаче е да е искал бързо да се омете. Момичето казва, че си е карало колелото мирно и тихо, а този с микробуса се е опитал да я блъсне. Следователно този тип не е образцов гражданин. Ти се погрижи за нещата тук, а аз ще се опитам да го открия.