— Наистина, ама съвсем наистина искам да видя Питър Пан отново.
— Да, защо не? Може би този път крокодилът ще глътне капитан Хук…
Ще глътне.
Роналд Смелцър.
Можеше цял ден да не се сети.
— А ще хапнем ли в Макдоналдс?
— Не.
— Татко!
Тя му се закани с юмруче, като се усмихваше.
— Е, добре. Щом настояваш.
— Татко, искам да поговоря с теб.
— Разбира се. Нали точно това правим.
Тя облегна лакът на тапицираната облегалка на столчето и се наведе към него. Изглеждаше сериозна.
— Нали няма истински крокодили?
— Кое те кара да мислиш така?
— Ами нали всичко е само на кино.
— Това не означава, че не съществуват.
— Дракула не е истински, и мумиите не са. Значи — и крокодилите не съществуват, нали?
— Разтревожена си, а?
— Не е смешно.
— Крокодилите съществуват, но не бих се безпокоил за тях.
— Не искам да бъда изядена.
Джейк имаше чувството, че са го ритнали в корема.
— Е, просто ще трябва да си държиш очите отворени. Ако зърнеш крокодил да се приближава с клатушкане към теб, му метни една плодова дъвка и бягай. Със сигурност ще предпочете да яде дъвки вместо теб.
— Не съм толкова сигурна.
Седма глава
С чаша димящо кафе в ръка Дана Норис се върна на масата в ъгъла на студентския клуб. Прочете стихотворението още веднъж, сбръчка нос и въздъхна.
Защо не пишеше по-разбираемо този тип?
— Привети.
Тя вдигна поглед и зърна до масата Роланд.
Роланд Тъпака.
Всъщност той не беше тъпак — дори напротив. Но никой не успяваше да го отгатне по вида му.
Дългата му мазна черна коса бе с път по средата, като на героите от старите гангстерски филми. Чрез този стил, както обичаше сам да обяснява, изразяваше уважението си към Закеръл — бившият водещ на късно телевизионно шоу на ужасите.
Днес бе облякъл спортно карирано сако с крещящи цветове и една от неизменните си парцаливи тениски. Този път на тениската в телесен цвят бе изрисувана продълговата прободна рана с изобилие от ярка кръв и разпилени черва.
— Мога ли да седна при теб? — попита той.
— Опитвам се да уча.
Кимвайки, той придърпа оранжев пластмасов стол и се настани срещу нея.
Дана заби поглед в книгата.
— Какво според теб е „сила в зелен фитил“?
— Звучи ми като плесенясал дренаж.
— Голяма помощ ми оказа, няма що.
Роланд се наведе напред и опря лакти на масата.
— Чу ли какво е станало в ресторанта „Оукуд“?
— Защо не отидеш да хапнеш нещо? Приличаш на…
— … Жив труп — довърши той.
— Точно.
— Благодаря.
Той се ухили. Кривите му зъби приличаха на изкуствени — като онези, които се купуват за маскарада в навечерието на празника на Вси Светии.
Дана не разбираше как Джейсън го търпи за съквартирант. А още по-малко — как може да са приятели.
— Значи не си чула.
— Какво да чуя?
— За избиването.
— А, избиване. Това обяснява блясъка в очите ти.
— Станало е извън града. При оня стар ресторант „Оукуд“. Мъж и жена дошли от Лос Анджелис с намерението да го отворят наново. Мястото не работи от години — откакто няколко от постоянните посетители опънали петалата, след като яли там. Отровили се — той размърда тънките си черни вежди. Излъчваше доволство. — Та снощи били там да пооправят, но мъжът напълно превъртял и прострелял жена си с пушката в главата. В този момент се появило някакво ченге и му видяло сметката.
— Точно неща, по каквито си падаш — отбеляза Дана.
— Възхитително, нали?
— Жалко, че не си бил там да гледаш.
— Така е. Отидох сутринта, но ченгетата бяха отцепили мястото — той сви рамене. — Но труповете сигурно вече са откарани.
— Наистина е сигурно.
— Ама нямаш идея как ми се ще да погледна вътре. Чат ли си? Може още да не са почистили. Представяш ли си само какво остава от човек, получил куршум право в главата, а? Нищо чудно парчета от черепа и мозъка на жената да са още по стените…
— Престани.
— Както и да е. Помислих си, че по-късно мога пак да опитам да вляза. Ако ченгетата са се разкарали. Имаш ли нещо против да ми заемеш фотоапарата си, твоя Полароид?