Прекоси стаичката и извади синия гащеризон от гардероба. Велурената дреха щеше да е мека и удобна — напълно подходяща за такова време. Да я облече обаче, щеше да е малко по-трудно. Сутринта, преди да отиде на лекции, беше изключила отоплението и в стаята бе хладно.
По най-бързия начин изхлузи тениската през главата си, събу чехлите, свлече джинсите, изрита ги настрани, стъпи в гащеризона и го вдигна. Потрепервайки, напъха ръце в ръкавите. Вдигна ципа до шията. Въздъхна облекчено като усети как студът изчезва.
Бързо обу чифт вълнени чорапи и сложи маратонките. След това взе шушляковото яке от дрешника, грабна чантата и се спусна надолу.
Обута вече в ботуши, Хелън изглеждаше готова да излезе и в ураган.
— Ето ме — обади се Алисън.
— Чакаме те, Силия! — провикна се Хелън някъде из дебрите на шлифера си.
— Търпение — обади се Силия от стаята си. — Инвалид съм. Забравихте ли?
Минаха няколко минути, преди да се появи. Стискаше баретата си със зъби, докато нагласяше презрамката. Беше облякла дебелият пуловер, купен при пътуването в Ирландия. Надолу носеше шалвари с големи джобове, а маншетите бяха натикани в ботушите от змийска кожа.
— Изглеждаш убийствено — похвали я Алисън.
— Почти като убита е по-точно — отвърна Силия и нагласи баретата на главата под дързък ъгъл.
— Къде ти е дъждобранът? — попита Хелън.
— Пончото ми служи за дъждобран. Не ми се занимава с него.
— Ще се намокриш до кости.
— Ако завали, в което се съмнявам, ти поне ще останеш суха и заради трите ни.
Хладен вятър посрещна Алисън, когато отвори вратата. Тя закопча якето. По средата на стълбището се спря и погледна назад. Със здравата си ръка Силия придържаше баретата.
— Ще ти бъде ли достатъчно топло? — попита я Алисън загрижено.
— Разбира се. Това е чиста овча вълна.
— Добре.
Над нея, Хелън вдигна широката периферия на шапката си. Лицето й се появи и тя се усмихна сякаш бе изненадана, че се оказва в компания.
Алисън скочи от третото стъпало. Сгънатите й колена поеха удара.
— Нали не се очаква същото от мен? — проплака Силия. Алисън тръгна назад ухилена като остана с лице към тях.
— Чудесно време — отбеляза тя.
— Внимавай!
Нещо се заби в гръбнака й.
Силия се разсмя.
Извръщайки се бързо, Алисън видя връх на бастун, насочен към корема й. Другият край на бастуна държеше професор Тил с пазарска торба в свободната си ръка. Той прибра бастуна. И трите огледа с вдигнати вежди и сбръчкано чело.
— Поемате, както виждам. Чудесен ден за разходка.
— Бушуващ ден — отвърна Алисън.
Той беше човек, който обичаше алюзиите.
— Внимавайте за опашката на Йори — предупреди ги той.
— Искате ли да ви помогна с торбата? — попита Алисън.
— Благодаря, но не бива да ви бавя за вашата експедиция. Тръгвайте!
Отстъпи от пътечката към приведената от вятъра трева и направи красноречив жест с бастуна.
Алисън се размина с него и се обърна. Силия докосна баретата си с върховете на пръстите, когато мина покрай него.
— Виждал съм те да изглеждаш и по-добре, скъпа.
— Малко пострадах.
— Съжалявам да го чуя.
— Само да можехте да видите онзи тип.
Поклащайки глава, старият професор я потупа нежно по рамото.
— Здравейте — поздрави го Хелън.
— Здравейте.
Той се наведе към нея и й каза нещо, което Алисън не чу. После отиде до стълбището, застана пред страничната врата и облегна бастуна на стената.
Алисън повървя малко, изчака да я настигнат, след което се обърна и попита Хелън:
— Какво ти каза?
— Не знам. Някаква глупост. Той става все по-откачен и по-откачен.
— Но все пак какво каза? — настоя Алисън.
— „Нека да живее албатросът.“ Това пък какво значи?
— Май е искал да ти каже, че харесва екипировката ти.
Стигнаха до тротоара и тя зърна мъж на отсрещната пряка. Беше се привел срещу вятъра и здраво стискаше с ръце към гърдите светлокафявото си сако. Имаше светли коси като Евън. Алисън усети как сърцето й заби по-бързо. Присви очи, за да го разгледа по-добре.
Просто ще трябва да продължат без мен, помисли си тя. Ще ме разберат.