— Парите у теб ли са? — попита Роланд.
— В чантата са — ухили се тя. — Макар че никога няма да ги получиш.
— Ще ги получа.
— Бих се изненадала, ако издържиш и десет минути.
— Ще се върнеш на зазоряване, нали?
— Не. И двамата ще сме обратно в града и сгушени в леглата си преди полунощ.
— Искам да кажа — при положение, че не се откажа, което нямам намерение да направя — ти ще се върнеш в зори, нали?
— Само излез.
— Искаш да видиш какво има вътре, нали?
— Ни най-малко.
— О, защо не влезеш?
— Нямам никакво намерение.
Полето отстрани на пътя беше изчезнало и Дана разбра, че са влезли в паркинга. Продължи да кара напред. Отначало не видя ресторанта. Но скоро светлините от фаровете се плъзнаха по стълбите, по верандата и по вратата. Бледата полицейска лента беше привързана между гредите на верандата. На вратата бяха заковани дъски.
Дана спря точно пред стълбите и изгаси светлините.
— Леле, къде изчезна ресторантът?
— Как ще вляза?
Дана се наведе, облегна глава на волана и затършува между краката си. Ръката й опипваше мръсния под, докато намери щангата. Вдигна я и я подаде на Роланд.
— За всичко си помислила, нали? — промърмори той.
Извивайки се на седалката, Дана се изправи на колене и взе фотоапарата от задната седалка.
— Хубаво да снимаш. Особено жената. Така както е без глава. Ще е много впечатляващо.
Роланд прибра апарата в раничката. Навеждайки се, той я метна на гърба си и започна да наглася презрамките. Взе спалния чувал и щангата.
— Какво ще кажеш да светнеш фаровете, докато вляза вътре, а?
— Що не? — светлината прободе тъмнината. — Забавлявай се.
— Ще дойдеш да ме вземеш в зори, нали? — не беше молба.
— Кракът ми няма да стъпи вътре.
— Мисля, че все пак ще влезеш — повтори той и излезе от колата. Застанал под дъжда, се наведе и каза: — Снимките са у мен.
— Дай ми ги — рязко изкомандва Дана.
— Ще ги получиш сутринта. Ако не влезеш, никога вече няма да ги видиш. Но всички останали ще могат да им се насладят.
— Подлец!
Той тръшна вратата. Когато минаваше пред колата, Дана натисна клаксона и той подскочи. Обърна се. Изгледа я свирепо. След това сви устни над кривите си зъби и продължи. Горе на верандата разкъса полицейската лента и спря пред вратата. Започна да откъртва дъските.
Бясна, Дана го наблюдаваше. Сърцето й биеше лудо, въздухът излизаше със свистене през ноздрите й. Представи си за миг как изтичва след Роланд и забива главата му във вратата така, че да загуби съзнание. Бързо го претърсва и взима снимките.
Но не помръдна.
Като знаеше какъв й е късметът, мерзавецът най-вероятно щеше да я чуе как се приближава.
Представи си как Роланд се обръща и разцепва главата й с щангата.
Беше в състояние да го направи.
Той е страхливец и при това — с не особено стабилна психика.
Представи си как издърпва тялото й в ресторанта.
Мислите й започнаха да я плашат.
Роланд отвори вратата. Вдигна спалния чувал от пода, хвърли поглед към Дана и влезе. Вратата се затвори.
Дана изгаси фаровете.
Наведе се през седалката и заключи вратата от другата страна на шофьора.
Посегна към стартера. Възнамеряваше да изключи двигателя, но изведнъж промени решението си, превключи на задна скорост и бавно подкара. Мислеше да си тръгне. Онзи мерзавец си го заслужава. Но ако види, че си е тръгнала, може да изнесе спалния чувал на верандата. А трябва да прекара нощта вътре. Такъв е облогът. Това е наказанието му, че е такъв скапаняк.
И затова, че е гледал снимките.
Те бяха при него сега!
Дана си даде сметка, че вероятно е съвсем близо до края на паркинга и натисна спирачките. Колата спря. Тя вдигна ръчната спирачка и изключи двигателя.
Когато очите й привикнаха с тъмнината, започна да вижда ресторанта. Постройката беше на около петдесет метра пред нея — тъмен силует, широк колкото паркинга.