Трябваше да провери и двете, но само мисълта за това накара коленете му отново да се разтреперят, а сърцето — да забие лудо. Не искаше да отваря тези врати, не искаше да се сблъска с нещото, което се крие там.
Ще бъде по-лошо, ако не погледна, каза си той. Тогава няма да зная. И по-късно може да бъда неприятно изненадан.
Прехвърли фенера в лявата си ръка, избърса потта от челото с дясната и завъртя топката на дамската тоалетна. Тя не помръдна. Опита другата врата. И тя беше заключена.
За момент се зарадва. Нямаше да ги отваря. Изпита голямо облекчение.
Но си даде сметка, че затворените врати не означават безопасност. Вероятно можеха да бъдат отворени отвътре.
Насочи светлината към топката на мъжката тоалетна. В нея имаше процеп за ключ. Няколко пъти бе успявал да влезе в тоалетни, само като вкара и завърти насам-натам остър предмет в ключалката. Отвори кожения калъф на ножа.
Щракна пружината за изхвърляне на острието.
Боже, как шумно го направи!
Който и да беше зад вратата трябва…
Успокой се!
… да го е чул.
Няма никой в проклетата тоалетна.
Роланд се взираше във вратата.
Стори му се, че чу рязко потрепване от вътрешната й страна.
Кожата на гърба му настръхна.
Остави ножа в калъфа и започна да отстъпва.
Светлината на свещите му подейства успокояващо.
Взе последователно сгъваемите столове и ги отнесе до вратите на тоалетните. Поставени с гръб един към друг, те образуваха бариера, която трябва да се прескочи или отмести. Близо до ръбовете на седалката на всеки стол постави по една стъклена чаша. Ако столовете мръднат, чашите щяха да паднат.
Доволен от стореното, Роланд се върна при масичката.
Вдигна една бутилка. Беше почти пълна. Приближи я до свещта и видя, че течността е прозрачна. Обърна бутилката така, че да може да види етикета. Водка.
Чудесно.
Отви пластмасовата запушалка, надигна бутилката и напълни устата си. Отпиваше от течността по малко. Водката одраска гърлото му и опари стомаха. Когато устата му се изпразни, той си пое дълбоко въздух и въздъхна.
Ако изпие достатъчно, може да забрави цялата ситуация, в която се намира.
Но пък ще го направи по-уязвим.
Още една доза и затвори бутилката.
Наведе се над раничката, извади Полароида на Дана и го отвори. Светкавицата беше закрепена към горния край. Изправи се и отново пое дълбоко въздух. Приятно му беше да вдишва, да пълни дробовете си. Те вече не бяха толкова стегнати, колкото преди малко. Дори си даде сметка, че вече не трепери. Главата му бе леко замаяна. Водката ли беше сторила това?
Върна се обратно при масичката и остави апарата. Отново отпи.
След това — пак.
Взе апарата и отиде до далечния край на барплота. Повдигна подвижната част, остави я отворена и влезе зад бара. Спря пред люлеещите се врати. Зад тях беше тъмно.
Кухнята.
— Има ли… — започна той, но втората част от въпроса („… някой вътре?“) не излезе от устата му.
Щеше му се да не се бе обаждал. След като чу гласа си, страхът отново го обзе и нещо стегна гърдите му.
Насочи светлината през горната част на вратите. Лъчът пробягна трепетливо по пода на кухнята.
Надуши кръвта, преди да я види. Мирисът му бе познат, защото бе събрал част от своята кръв в бурканче от майонеза, за да си намаже лицето на празника на Вси Светии и да изплаши момчетата. Кръвта му миришеше точно така — на метал и малко напомняше на железопътни релси.
Светлината попадна върху петната кръв. Имаше ги в изобилие. Почти по целия под. Бяха кафеникави.
Бледи тебеширени кръгове очертаваха мястото, където са били телата.
Всичко започва да става истинско, помисли си той.
По дяволите!
Започваше да става прекалено истинско.
Беше допуснал огромна грешка. Нямаше какво да прави тук. Беше тъпак, набъркал се където не му е работата.
Отмести светлината. Започна да отстъпва. Усети някой да се прокрадва зад гърба му и рязко се извърна. Нямаше никой. Бързо отиде до другата страна на плота.
Хич нямам нужда от това. Няма какво да доказвам. Не ми трябват парите на Дана.