— Ал!
Сепнато се обърна. Застанал до грила, Габи я гледаше през рамо.
— Изчезвай! И добре да прекараш почивните дни.
— Благодаря. И ти също.
В задната част на кухнята тя извади бакшишите от престилката и ги прехвърли в сакчето. Пребори се с тежкия шлифер на Хелън, нахлузи странната шапка и взе чантата.
— Ще се видим в понеделник — провикна се тя и излезе през люлеещата се врата.
Масата, която току-що бе разчистила, вече не беше празна.
Евън седеше в сепарето.
Ръцете му бяха обгърнали Трейси Морган.
Морган Органът или Морган Голямата Уста, както още я наричаха по неясни досега за Алисън причини.
Алисън усети как вътрешно се сви.
Сякаш усетил присъствието й, Евън погледна към нея. По стъклата на очилата му се забелязваха капки дъжд. Единият край на устата му се изви в нещо като усмивка.
Алисън се устреми към вратата, отвори я с рамо и се гмурна в дъжда.
Погледна през рамо.
През осветения прозорец видя как Евън я наблюдава и продължава да гали кестенявите коси на Трейси.
Единадесета глава
Същия следобед Роланд бе купил белезниците за двадесет и четири долара и петдесет цента от спортния магазин в Търговската алея.
Искаше да ги купи, още когато ги видя за пръв път преди няколко седмици. Докато ги гледаше как блестят на витрината, в главата му се въртяха възбуждащи картини за това, какво би могъл да стори с тях. Не че някога щеше да прави точно така. Достатъчно бе само да притежава белезниците. Както е приятно да притежаваш ножове, макар да не се готвиш да обикаляш улиците с тях и да нападаш жени. Също днес бе купил и сгъваемия нож. Не се бе притеснявал, докато го купува, защото хората непрекъснато купуват ножове за излети с палатки, за риболов, за лов. Но ако не си ченге, за какво са ти белезници? Какво щеше да си помисли продавачът? Беше издайническо, както ако си купиш пакетче презервативи.
Роланд никога не бе купувал презервативи, макар да искаше. Не посмя да купи и белезниците.
До днес.
Когато Дана го предизвика да прекара нощта в ресторанта, веднага се сети за белезниците и си представи как ще му помогнат да спечели облога. Белезниците щяха да гарантират успеха му. Смелостта му, или по-скоро липсата й щеше да е незначителна, след като се захване за неподвижен предмет в ресторанта. Каквото и да стане, той щеше да спечели облога.
Като си мислеше за стоте долара и за репутацията си, той отиде отново в магазина. Усети, че се изчервява, докато разглежда изложените вещи на витрината.
— Мога ли да ви помогна? — попита продавачът.
Роланд не смееше да го погледне в очите.
— Бих искал да видя белезниците.
— Черните или никелираните?
— Никелираните.
Мъжът се наведе, отвори вратичката към витринката и се пресегна. Беше едър, с дълги кафяви коси, които сякаш трябваше да компенсират плешивината на темето. Постави белезниците на тезгяха.
Роланд ги взе. Тежаха доста.
— Първокачествена стомана. Халките издържат на опън до петстотин килограма.
Роланд кимна и дръпна халките. Свързващата верига се опъна.
— Колко струват?
— Двадесет и четири и петдесет. Интересува ли ви калъф за тях?
— Не. Няма нужда.
— Желаете ли нещо друго? Имаме разпродажба на военни ножове. Обикновено струват четиридесет и девет и деветдесет и пет. Много са хубави. Искате ли да ги видите?
Роланд поклати глава.
— Не, благодаря.
— В брой ли ще платите или с кредитна карта?
Това беше всичко. Никакви неудобни въпроси, никакви излишни коментари. Облекчен, Роланд напусна магазина с покупката.
И зърна Силия. Ето едно момиче, върху което би искал да изпробва белезниците. А и върху другото — онова с гащеризона. Представи си как стяга ръцете й с белезници зад гърба и дърпа ципа на гащеризона надолу, чак под кръста.
О, да. И двете си ги биваше. Само да им нахлузи белезниците и те оставаха на неговата милост.
Но не ги беше купил за това. Така и така никога нямаше да посмее да го направи.
Не съм луд, беше си помислил той.
Закупи белезниците само заради баса. С тях нищо не може да му попречи да спечели… Стига само да има достатъчно здрав предмет вътре в ресторанта, за който да ги захване. Няма начин да няма.
Дръжката на врата. Тръба. Все ще има нещо.