Както обикновено при Уоли беше препълнено и шумно. Студентите идваха да пият тук и затова тя познаваше повечето редовни клиенти. Поздрави няколко приятели, докато си пробиваше път към бара. Някои я попитаха къде е Евън и тя отговори „Зает е“. Това донякъде си беше самата истина.
Опита се да избегне Джоан Пенсън, която точно се отдалечаваше от бара с кана наливна бира. Джоан обаче я видя и се ухили.
— Здрасти. Как си?
— Горе-долу.
— Къде е любимият?
— Страх го е да излиза в дъжда. Виждала ли си Силия?
— Разминахте се. Пое нанякъде с Дани Гард и още един. Хайде. Ще се видим — каза Джоан, преди да се разделят.
Алисън се нареди зад някакъв мъж, който чакаше да поръча.
Даде си сметка, че бе очаквала Силия да е тук. Подкрепата на приятелката й щеше да й е добре дошла. От друга страна си представяше реакцията на Силия. „Не щеш да го правиш, момиче. Не си такава. Знам, че те боли, но нищо няма да промениш като се предложиш на първия, който ти се усмихне. Повярвай ми — ще съжаляваш!“
И какво, ако съжалявам?
Просто искаш да му го върнеш, помисли си тя. Падаш до неговото равнище.
Може би най-добре е да изпия една-две бири и да си вървя вкъщи.
Кого се опитваш да метнеш?
Добре де. Ще видим какво ще излезе. Някакви възражения?
Мъжът пред нея се отмести. Беше ред на Алисън.
— Халба бира. Не. По-добре — кана.
Постави сакчето си на тезгяха и изрови портмонето от чантата, докато изпълняваха поръчката й. Плати, нахлузи дръжката на сакчето през врата, за да са свободни ръцете й, взе каната и заскрежената халба и се обърна.
Придвижването през тълпата бе истинско изпитание. Алисън кимаше, усмихваше се, казваше „Здрасти“ на хора, които познаваше, и „Извинявайте“ на непознати, промушваше се между тях, стараеше се да не разлее техните или своето питиета и накрая намери свободна маса в предната част на заведението. Беше малка кръгла маса е два стола. Тя остави нещата си и седна с лице към тълпата.
Едва напълни халбата и отпи, когато забеляза нервно усмихнат мъж да се насочва към нея.
Е, не ми отне много време, помисли си тя.
Сърцето й заби по-бързо, докато той се приближаваше. Беше го виждала из университетското градче, но не знаеше името му. Беше висок и слаб, с момчешко лице и едва забележими мустачки.
За да не си личи, че проявява интерес, Алисън сведе поглед към чашата си.
Не съм сигурна дали искам да го направя, помисли си тя.
— Извинявай… — започна той.
Тя го погледна. Усмихна се и го поздрави:
— Здравей.
Той потупа свободния стол.
— Седи ли някой тук?
Тя поклати глава.
— Мога ли да го взема?
Чувствайки се доста глупаво, тя кимна.
— Благодаря — каза той.
Алисън го наблюдаваше как отнася стола до близката маса, където се настани сред приятелите си. Знаеше, че се е изчервила.
— Чудесно — промърмори тя.
Единственото, което той искаше, бе проклетият стол.
А сега, като останах без него, ако някой се излъже да дойде все пак, няма да има къде да седне.
Най-добре е да се омитам оттук.
Не мога да оставя толкова бира.
Дай каната на някой. Направи подарък.
Излей я на главата на този глупак.
Вместо това тя изпи съдържанието на халбата, напълни я отново и се предупреди да не се налива. Цялата работа и така и така не е кой знае колко сигурна, та остава и да се напия, помисли си тя. Карай по-спокойно.
Бавно отпи.
В далечния край на салона, от другата страна на дансинга, от тавана висеше огромен телевизионен екран. Показваше музикални видеоклипове. Звукът бе толкова висок, че ако си близо до високоговорителите, може да те подлуди.
Шумът като че ли никога не пречеше на Евън. Нея я влудяваше, но тя търпеше, и то неведнъж, само и само той да е щастлив. Той обичаше да я гледа как танцува — все я гледаше, сякаш искаше да се пресегне и да разкъса дрехите й.
Защо, по дяволите, мисля за него?
Ами ако цъфне тук?
Алисън погледна към входа.
Какво ще стане, ако се появи с Морган, унищожителката на органи, и ме завари да седя тук сама като кукувица? Чудничко щеше да се получи, няма що.