Бродят по пътищата с микробуса и търсят подходяща жертва.
Ако не успея да намеря този тип…
Джейк бавно се извърна и огледа цялото поле. След това се отправи към върха на възвишението. Направи бърза обиколка около дърветата. Никой. От другата страна склонът се спускаше към тесен път. Отвъд пътя полето продължаваше. Растителността и дърветата бяха по-изобилни от тази страна. Имаше множество места, където можеше да се укрие някой.
Джейк дълго изучава околността. Обърна се и се взря към онази част от полето, която бе прекосил.
Направо го загуби.
Извикай хора да помагат при претърсването. Огледайте всеки сантиметър. Това като че ли диктуваше логиката, но не бе особено реално. Как ще да събере достатъчно мъже, за да свършат добре работата? И то за толкова кратко време?
Облегна се на едно дърво. Ритна камъче и го запрати надолу по склона. Попадна в купчина храсти и си представи как издирвания простенва „Ох!“, изкача и хуква да бяга.
Продължавай с мечтите, Кори.
Глупости.
Погледна към страничния път. Водеше право към гостилницата „Оукуд“. Старият ресторант бе затворен от години, но някаква двойка от Лос Анджелис възнамеряваше да го отвори наново. Забеляза кола комби, паркирана отпред. Хората вероятно бяха там и затягаха туй-онуй.
Добре ще е да ги предупредя.
Проклетият ресторант само привидно изглеждаше, че е едва на около петстотин метра. Уморен и обезкуражен — и разяждан от вина, че е загубил подлеца, Джейк се отлепи от дървото и пое надолу по склона. Проправяше си път през плевелите. Когато излезе на пътя, ходенето стана по-лесно.
Продължаваше да се оглежда, макар че вече не очакваше да открие заподозрения.
Заподозрян, глупости, помисли си той.
Този тип си избира жертвите напосоки.
А аз му загубих следите.
Може би катастрофата и смъртта на съучастника му са го постреснали.
Да, може да е така.
По дяволите!
Загубих го и вината ще е моя, ако той…
Шум от далечна кола изтръгна Джейк от унеса му.
Да не би Чък да идва да го прибере?
Обърна се и си даде сметка, че звукът идва от ресторанта „Оукуд“. Сети се за комбито.
Отново извърна глава.
Бе се озовал в нещо като дупка.
Виждаше единствено пътя.
По шума разбра, че колата форсира.
В този момент схвана.
Беше се забавил. Трябваше да се досети в мига, щом видя колата — празна — пред ресторанта.
Микробусът ти е разбит, вървиш пеша, а си пострадал. Виждаш изоставен, примамлив автомобил…
С лудо биещо сърце Джейк Кори извади своя револвер калибър 38, обкрачи избелялата жълта осева линия, приведе се готов за стрелба и зачака.
Насочи оръжието към завоя на пътя на около петдесет метра.
— Хайде, кучи сине.
Джейк съжаляваше, че няма Магнум 357 като онзи, който Чък носи. С такъв би могъл да унищожи и автомобил.
Ще трябва да стреля по шофьора.
Никога не бе стрелял по човек.
Но знаеше, че сега се налага. Не можеше да остави копелето да се измъкне.
Шест куршума през предното стъкло.
Те щяха да свършат работата.
Колата се появи, подскочи от някаква неравност и пое към него.
Изчакай! Когато е почти до теб, стреляй и отскочи, за да си в безопасност.
Пръстът му се стегна върху спусъка.
Изсвириха гуми. Колата поднесе, завъртя се и спря на десетина метра от него.
Джейк не можеше да повярва.
— Дай да видя ръцете ти! — изкрещя той.
Шофьорът — слаб, изплашен човечец към тридесетте, — гледаше Джейк вторачено през предното стъкло.
— Искам да видя ръцете ти веднага! Хвани волана моментално!
Ръцете на мъжа се появиха. Стискаха горната страна на кормилото.
— Стой така!
Докато се придвижваше към колата, Джейк държеше револвера насочен към главата на мъжа. Той обърна лице и проследи с поглед приближаващия се Джейк.
В колата нямаше друг.
Джейк отвори вратата и се отдръпна. Леко се наведе и огледа внимателно мъжа.
Онзи носеше синя риза.
И бермуди.
Не изглеждаше да е наранен ни най-малко.
— Какво става, старши?
— Постави ръцете си на главата и преплети пръсти.
— Ама…
— Казах!
Защо продължавам тази история, зачуди се Джейк. Защото още не съм сигурен. Не още. Не напълно.