— Май няма да стане.
— Какво? — той заряза вратата. Извърна се й я изгледа намръщено. — Какво каза? — опита се да надвика шумовете на бурята.
— Няма да дойда в апартамента ти. Поне не тази вечер. Благодаря ти, че ме покани все пак. Съжалявам.
— С кола ли си?
— Какво?
— С кола ли си? Как дойде тук?
— Не.
— Влизай тогава. Ще те закарам.
— Казах ти, че…
— Чух, чух. Ще те закарам до вас. Не можеш да се прибереш пеша в такова време.
Извърна се, наведе се, отвори вратата и й направи път да се качи.
Алисън се колебаеше.
— Или влизай, или не. Както решиш.
— Добре. Благодаря.
Тя влезе и Ник затвори вратата. Свали си шапката и разкопча шлифера.
Какво щеше да стане сега, зачуди се Алисън.
Ник се настани зад волана и запали двигателя. Погледна към нея в тъмнината.
— Отдавна никой не ме беше отхвърлял.
Звучеше развеселен, а не сърдит.
— Съжалявам. Просто кофти вечер.
— Моя си е вината — заяви той. — Спрях се на теб, макар да си личеше, че няма да си склонна, но все пак настоях. Трябваше да се откажа. Сега разбирам, че трябваше да постъпя така — той включи фаровете и чистачките и подкара назад. — Е, предполагам, че мога да хвърля и част от вината върху обстоятелствата. Жените обичат да въртят игрички. Правят се, че не искат нищо, а всъщност искат точно това — караше бавно към пътя. — Очевидно изпитват странна наслада да наблюдават как мъжете се борят да спечелят благосклонността им.
— Предполагам, че и това се случва — обади се Алисън. — Аз самата съм го правила. Но невинаги е игра. Понякога просто не знаеш какво искаш.
Ник я погледна.
— Ти така ли се чувстваше тази вечер?
— До голяма степен.
В края на паркинга той спря.
— Накъде да карам?
— Надясно.
Изчака някаква кола да мине и излезе на пътя.
— Искаш да кажеш, че ако се бях държал по друг начин, можеше ида успея?
Алисън се усмихна.
— Може би.
— Трябваше да се направя на недостъпен.
— Може би.
— По дяволите! — възнегодува той. — Все се престаравам.
Алисън откри, че го харесва все повече и повече. Когато не позираше, сякаш ставаше друг човек.
— Да се надяваме, че следващият път ще се справиш по-добре.
Той въздъхна.
— На следващия ъгъл завий наляво.
Той кимна. След завоя обобщи:
— Все пак доволен съм, че се запознахме. Нищо, че оплесках нещата.
— Не си виновен ти. Причината е в мен.
— Не. Ти си страхотна. Бог ми е свидетел, че по начина, по който се държах, самият аз нямаше да тръгна със себе си.
— Остави ме тук — обади се тя.
Той сви колата към бордюра, спря и дръпна ръчната спирачка. Наведе се напред и се загледа през прозореца от нейната страна.
— В тази къща ли живееш?
— На горния етаж. С две съквартирантки. Благодаря ти, че ме докара.
— Няма защо. Доволен съм, че… че си поговорихме. Бог знае защо, но сега ми е по-добре.
— И на мен.
Алисън се наведе към него и сложи ръка зад врата му. Главата му бе като неясно петно в тъмнината, което се приближаваше към нея. Нежно докосна с устни неговите, след което се отдръпна и прошепна:
— Ще се видим някога. Бива ли?
— Бива.
— Има ли те в студентския справочник? — попита тя.
— Да.
— И мен. Ти ли ще звъннеш?
— Непременно.
После Алисън слезе от колата и закрачи в дъжда. Знаеше, че за малко не отиде с него. Беше доволна, че не го стори. Чувстваше се самотна и обидена, но силна. Беше загубила Евън. А може би тази вечер бе спечелила приятел? Но това нямаше значение. Важното бе, че бе спечелила пред самата себе си.
Щеше да е приятно да влезе вътре в къщата, където е светло и сухо.
Тринадесета глава
Дана, свита на задната седалка на фолксвагена, отново се събуди. Този път беше изтръпнала дясната й ръка. Преди това същото се случи с крака, дупето, стъпалото й. Нямаше значение каква поза заема — една или друга част от тялото й не се оросяваше.
В момента лежеше настрани, със сгънати колена и използваше дясната си ръка за възглавница. Въобще не я чувстваше. С известно усилие успя да седне. Разтърси ръката си като направи гримаса, докато изтръпването премина в болезнено щипане. То като че ли бе предизвикано от хиляди забиващи се иглички. Но скоро изчезна и ръката й почти си възвърна нормалното състояние.