— В раницата ми.
— Дай ми фенера.
Роланд не възрази. Постави го на пода и го изтърколи към нея. Дана се пресегна и го сграбчи.
Застана на колене и насочи светлината към Роланд. Слабото му лице беше бледо и изглеждаше по-мъртвешко от всякога. Той примижа и извърна поглед от светлината.
Тя насочи лъча към скута му.
— Опикал си джинсите — отбеляза тя. — Наистина ли реши, че съм призрак?
— Не знам — промърмори той.
Дана се изхили. Пропълзя до раницата, претърси я и намери плика. Снимките бяха вътре. Тя ги преброи. И десетте бяха налице. Остави плика на земята и извади фотоапарата от раницата.
— Какво правиш? — не се стърпя Роланд.
— Просто увековечавам момента за поколенията — Дана се изправи, обърна се към него и задържа запаленото фенерче между бедрата си, насочено към мокрите му джинси. Вдигна фотоапарата към лицето си. — Кажи „мармалад“! — инструктира го тя и направи три снимки, като светкавицата всеки път го заслепяваше. — А сега, свали джинсите!
Той поклати глава.
— Искаш да те оставя тук ли?
Със свободната си ръка Роланд разкопча джинсите и ги смъкна до коленете.
— Не си привърженик на слиповете, а?
Дана направи нови три снимки и събра разпилените по пода. Прибра всичките в плика и заедно с фотоапарата ги постави в раничката му. Сложи вътре и плетената си шапка. Взе раницата и промуши ръце през презрамките.
Насочи лъча към Роланд, който бе успял да си вдигне панталоните и затваряше ципа.
— Адиос! — сбогува се тя.
— Отключи ме — каза той като премигна от светлината.
— Да не мислиш, че съм луда.
— Направих каквото искаше. Ти обеща. Хайде.
Той не умоляваше. Звучеше спокоен.
Дана се замисли. Искаше й се да го остави тук. Но това значи утре да идва пак или да прати Джейсън да го освободи. А и ще излезе, че е спечелил баса. Сто долара, хвърлени на вятъра.
— Не ми трябват снимките. Можеш да ги задържиш.
— Много си великодушен. Ще ми се да знам как ще ги вземеш.
— Тогава, какво толкова? Дай ми ключа.
— Може и да го направя. Стой тук, докато се облека.
— Много смешно, няма що.
Тя го остави. С помощта на фенера връщането в кухнята беше лесно. Кракът й бе оставил кървави отпечатъци по линолеума. Сбръчка нос като видя в какво бе стъпила.
Използва плетената шапка, за да отърси брашното от тялото си.
Номерът определено беше успял.
Направо беше изкарала акъла на Роланд.
Беше подмокрил гащите.
Странно, че не се опита да скрие този факт. Сам насочи светлината, за да види тя поражението. Сякаш нямаше значение.
И беше проявил необичайно спокойствие, докато тя правеше снимките. Дори свали панталоните, без много-много да протестира.
След като бе видял призрак без глава, всичко друго трябва да му се е сторило незначително.
Може да е в шоково състояние.
Нищо чудно.
Освен това го е шубе, че ще отпраша и няма да го взема. Напълно му е ясно, че трябва да се подчинява. Без ключа няма как да мръдне и го знае отлично.
Дана освети тялото си. Повечето от брашното бе паднало, но кожата й все още беше бяла. Ще трябва да си вземе душ, когато се прибере.
Облече се и напъха плика със снимките в задния джоб на джинсите. Нахлузи пончото и вдигна раничката на Роланд.
Отвореният пакет брашно стоеше на пода.
В нейното общежитие няма кухня, така че остатъкът не й е нужен. Остави го там и се върна в трапезарията.
Роланд продължаваше да седи с изпружени напред крака, облегнат на стената под бара. Изглежда не бе помръднал, докато я нямаше.
— Е, добре — започна Дана. — Предполагам, че си готов да тръгнем.
Той кимна.
— Не искам да ми подмокриш седалката.
— Ще седна върху спалния чувал.
— Имам по-добра идея. Какво ще кажеш да се прибереш пеша до университетското градче?
— Вали.
— Един душ ще ти се отрази добре.
— Дай ми ключа.
Дана пристъпи към масичката.
— Знаех си, че няма да издържиш цялата нощ — отбеляза тя. Малкото ключе проблесна върху масичката. Тя го вдигна. — Трябва да призная, че идеята ти за белезниците е добра. Със сигурност щеше да спечелиш баса, ако не се бях появила. Но загуби. Винаги съм подозирала, че си шубелия. То май и ти си го знаеш, иначе нямаше да се заключиш с белезниците, а? Знаел си, че не ти стиска да останеш цялата нощ.