Малко се поуспокои. Макар в мазето да имаше доста скришни места, той се съмняваше, че някой — жив или мъртъв — е там долу.
Само аз, помисли си той. И Роланд.
Независимо от това започна да претърсва. Роланд стоеше зад него, докато минаваше по пътеката между полиците.
Роланд. Зад гърба му. С дъската с пироните в ръка.
А аз вероятно съм единственият, който знае, че снощи е бил тук с Дана.
Ако Роланд…
Почти си представи как пироните пронизват черепа му.
Извърна се. С дъската, опряна на рамото, Роланд повдигна вежди.
— Искаш ли ти да водиш? — попита Джейсън шепнешком.
— Не, благодаря.
— Ако аз съм отпред, ми трябва дъската.
— Можеше да си вземеш отгоре.
— Дай я ти казвам!
— А аз какво ще използвам?
— Не се тревожи. Ако нещо се случи, аз така и така ще се справя по-добре от теб.
Роланд присви очи. За миг Джейсън почти очакваше Роланд да го халоса с дъската по главата. Не, няма да посмее, помисли си той. Не, когато съм с лице към него. Знае, че няма никакъв шанс да ме надвие. Аз съм по-едър, по-силен и по-бърз. Превъзхождам го.
— Май си прав — съгласи се Роланд и му подаде дъската.
Подновиха търсенето. Сега вече въоръжен, Джейсън се замисли. Трябва да е полудял, за да си въобрази, че Роланд може да се опита да го убие.
От това, че сме тук, хлапето е по-изплашено от мен.
И с пръст не е докоснал Дана.
По-скоро, поради изкривеното си съзнание, смята, че някой маниак от любимите му филми се е появил снощи и е посегнал на Дана.
Ами ако наистина е така?
Не! Никой не й е направил нищо. Била е тук сама. Изсмяла се е, за да подплаши Роланд, и сега вече е в общежитието.
Мъртва е, нашепваше съзнанието на Джейсън.
Но не откри трупа й в избата. Не намери локва кръв. Не видя дрехите й. Не различи следи от борба. Въобще не попадна на нищо, което да говори, че Дана е била долу в мазето и още по-малко, че е убита тук.
С облекчение напусна избата. Затвори вратата и се облегна за миг на нея.
— Какво мислиш, че е станало? — попита Роланд.
— Нямам представа.
— Защо не се махнем оттук?
Без да дочака отговор, Роланд тръгна към задната врата на кухнята, бутна я и възкликна:
— Ха!
— Какво има?
— Ела да видиш.
Джейсън се приближи бързо. Роланд опипваше ръба на вратата. Дървото близо до ключалката беше повредено.
— Някой е нахълтал със сила — отбеляза Джейсън.
— Не сме ние с Дана. Ние влязохме през предната врата.
— Господи!
Роланд прошепна:
— Някой друг е идвал.
Джейсън хвърли дъската и излезе навън. Зад ресторанта, чак до гората, се простираше огромно, покрито с плевели поле.
Слезе от верандата. Прекоси някогашната морава, обрасла с висока трева и плевели. Краят на моравата преливаше в полето. Делеше ги малко възвишение. Той го изкачи.
Роланд застана до него, а Джейсън засенчи очи с ръка и се огледа наоколо.
— Какво ще правим сега? — попита Роланд. — Плевелите ли ще претърсваме?
— Не знам.
Наоколо имаше декари поле, а зад него — гората. Идеята да бъде открита Дана изглеждаше невъзможна и безплодна.
Ако е сред плевелите, значи е мъртва, помисли си той.
— Може този тип да има убежище в гората — обади се Роланд. — Нали знаеш, колиба или къщурка. Онзи Ед Гейн, за когото ти разказвах…
— Никога няма да я открием — прекъсна го Джейсън.
— Може би… — Роланд не довърши изречението си.
Джейсън го погледна.
— Може би какво?
Роланд сви рамене.
— Не е особено добра идея, но… Ако се върнем в студентското градче, а тя още не се е появила, и решим, че е била отвлечена от някой…
— … ще отидем в полицията.
— Не, по дяволите! Те веднага ще помислят, че аз имам нещо общо с това. Човече, аз съм последният, който я е видял снощи. Ще ме обвинят и никога няма да открием кой го е направил. Искам да кажа, тя може още да е жива. Може и да не иска да я убие, след като се е… гаврил с нея.
— Този тип доста напомня на теб — обади се Джейсън.
Роланд нервно се засмя.
— Господи! Никога не бих направил такова нещо. Аз само си представям разни случки. Но ако превърнем това в преимущество? Мога да се постарая да се досетя какво би направил той. И затова ми хрумна идеята.