— Каква идея?
— Как да го хванем. И да намерим Дана.
— Така ли? Дай да чуя.
Петнадесета глава
— Как си, човече?
— Добре съм — отвърна Джейк в телефонната слушалка. Не само, че не се чувстваше добре, ами бе направо депресиран. Веднага след разговора трябва да откара Кими при майка й. — Стийв появи ли се?
— Да. И иска да говори с теб. Стой за секунда.
Само след миг Стийв Епългейт бе на телефона.
— Джейк? Приключих със Смелцър. Искам да дойдеш.
— Откри ли нещо интересно?
— Интересно? О, да, определено. След колко можеш да се появиш?
— Петнадесет-двадесет минути.
— Редно е и Хигинс да узнае какво съм открил.
— Шефът? Че какво чак толкова има?
— Запалих любопитството ти, нали? Хайде, размърдай се. Аз ще звънна на Хигинс — без думичка повече той прекъсна разговора.
Джейк постави обратно слушалката върху апарата.
Сгушена на дивана, Кими гледаше телевизия. Даваха „Тримата бунаци“. Кърли точно се опитваше да попречи на Моу да не му бръкне в очите.
— Мило — обади се Джейк, — хайде да тръгваме.
— Трябва ли?
— Ти какво, няма ли да ме слушаш? — сопна се престорено той.
Отиде бързо до Кими. С широко отворени очи тя прилепи ръце до тялото си. Пръстите на Джейк се заровиха в ребрата й. Тя се смееше и въртеше.
— Ще те науча аз! — кискаше се Кими.
Легна по гръб, размаха крачета и започна да го рита. Едното успя да го удари по бедрото.
— О-о-о! — простена той и се хвана с ръце за удареното място.
Отстъпи назад и се стовари по гръб на пода.
Кими му се ухили победоносно от дивана.
— Така ти се пада, когато се закачаш с Ши-Ра.
— Права си. Ти направо ме съсипа.
Тя размаха юмрук към него.
— Искаш ли още?
— Не, моля те.
Джейк се изправи и смени тона:
— Наистина трябва да тръгваме.
Радостта от лицето й изчезна.
— Защо?
— Мама те чака, а и аз трябва да отида на работа, мило.
— Ще дойда с теб в работата ти. Става ли?
— Не.
— Няма да пускам сирената — увери го тя, докато го гледаше разкаяно и с надежда. — Наистина обещавам. Мога ли да дойда?
— Съжалявам, миличко, но днес няма да стане. Освен това няма да използвам колата със сирената.
— Нищо. Искам да дойда с теб.
— Няма да ти хареса там, където отивам. Трябва да видя един, който вече не е сред живите.
— Ъх! Наистина ли?
— Да.
На лицето й се появи гримаса на отвращение, каквато би направила, ако някой постави пред нея чиния с цвекло.
— Е, поне не го пипай — посъветва го тя.
Спирайки зад играчката на ББ, Джейк слезе и отиде до дясната врата на колата. Кими го гледаше сериозно. Предпазният колан бе вече разкопчан, но тя не бързаше да махне презрамките от раменете и продължаваше да седи в столчето.
— Хайде да видя, можеш ли да се усмихнеш — подкани я Джейк. — Днес е рожденият ден на мама. Ще й бъде приятно да види усмивка върху физиономията ти.
— Не ми е добре.
— Лошо ли ти е?
— Не съм щастлива.
— Защо?
— Ти ме изоставяш.
— Съжалявам.
— Не, не съжаляваш.
Джейк я взе на ръце. Тя го обви с ръце и крака.
— Днес ще прекараш много добре, ще видиш — убеждаваше я той, докато я отнасяше към къщата.
— Няма.
— А аз ще дойда в петък и двамата ще разполагаме с цели два дни, както е редно.
Кими се притисна още по-плътно до него. Усети как телцето й започва да трепери и разбра, че плаче. Не го правеше високо. Просто се задавяше от сълзите си и той чуваше накъсаното й дишане.
— О, миличко — нежно промълви той като се стараеше също да не ревне.
Джейк сви с колата към погребалното бюро „Епългейт“. Градчето Клинтън не беше достатъчно голямо, за да поддържа собствена морга. Но Стийв, чийто брат се занимаваше с погребални ритуали, бе работил дванадесет години като съдебен патолог в Лос Анджелис, преди да напусне разгневен, защото несправедливо уволниха началника му, и да се върне в родното си градче, където продължи да упражнява занаята.