— Точно натам бях тръгнал — обясни Смелцър, — за да взема лед.
— Разбира се, може да правите каквото решите. Но ако бях на ваше място, щях да приключа тук за днес и да се върна у дома. Няма смисъл да се предприемат излишни рискове.
Мъжът и жената се спогледаха.
— Не знам… — започна мъжът колебливо. — Ти какво ще кажеш?
— Трябва да приготвим всичко, преди да докарат оборудването.
— Е, ако дойдем утре рано сутринта.
— Както кажеш — отсече жената.
— Този тип наистина може да е опасен.
— Каквото решиш, Рон. От теб зависи.
— Но ти предпочиташ да останем — колебаеше се Рон.
— Казала ли съм такова нещо?
— Според мен е по-разумно да се приберем.
— Добре. Значи е решено — тя се усмихна на Джейк. Усмивката й беше фалшива. Сякаш искаше да каже: „Ето. Стана твоята!“
Ей, госпожо, съжалявам, искаше да се обади Джейк. Просто трябва да сте наясно, че един психопат обикаля наоколо. А вие може да сте неговият тип. Простете ми.
Смелцър се обърна към Джейк:
— Да ви откараме ли донякъде?
— Да, благодаря. Ако ме върнете на пътя, ще съм ви много благодарен.
— Чудесно. Само минутка. Да заключим.
Той и съпругата му се заизкачваха по стълбите към верандата.
Джейк огледа гърба на жената. Не го занимаваше чак толкова. Вярно — беше привлекателна, с красива обвивка. Но Джейк имаше смътното чувство, че няма да му допадне съдържанието.
Толкова за похотта.
Задържаха се вътре в ресторанта повече, отколкото Джейк очакваше. Първоначално реши, че спорят разгорещено дали да се прибират преждевременно. След това започна да се тревожи.
Ами ако онзи от микробуса е вътре и ги е нападнал?
Не звучеше правдоподобно.
Но Джейк не изключваше изцяло тази вероятност. Той бавно преброи наум до тридесет.
Те все още не излизаха.
Той се спусна към стълбите. Взе по три наведнъж и посегна към дръжката.
В този момент вратата се отвори широко.
— Извинявайте, че се забавихме — обади се Смелцър. — Трябваше да използвам тоалетната.
— Няма проблеми — увери го Джейк и се обърна.
Дори не се постара да види къде е съпругата на Смелцър, преди да слезе по стълбите.
Зад гърба си дочу гласа й:
— Това вече е върхът!
— По-добре в безопасност, отколкото да съжаляваме — утешаваше я Смелцър.
— Как ли пък не!
Трета глава
Няколко групи продължаваха да имат часове, а аудиторията „Бенет“ имаше отвратителна акустика — удесеторяваше всеки звук, особено откъм стълбището. Затова Алисън се изкачи до третия етаж предпазливо. През цялото време се държеше за стария дървен парапет, за да запази равновесие.
Алисън знаеше, че е подранила.
Но не можеше другояче.
Беше се опитала да не идва преди четири, но лекциите за Чосър свършваха в два часа. А във вторник и четвъртък нямаше други занятия и не бе лесно да убие два часа. Прибирането пеша отнемаше едва десет минути. Нито една от съквартирантките й не беше вкъщи. Жалко. Времето щеше да мине по-бързо, ако си побъбреше малко със Силия или Хелън.
Опита се да учи, но не успяваше да се съсредоточи. Поне не върху написаното. Гледаше часовника. Голямата стрелка се придвижваше от деление на деление за цяла вечност. Ако дремне и се събуди в четири без петнадесет… Нагласи будилника и се опъна на леглото. Да се опита да поспи. Затвори очи, скръсти ръце на корема и положи огромно усилие. Разбира се, нищо не се получи. Дори не бе в състояние да лежи спокойно, камо ли да заспи. Най-накрая се отказа. Сложи сервитьорската си униформа в сакчето, пъхна и един роман с меки корици и тръгна.
Стигна до аудиторията „Бенет“ в 3.20 часа. Доста рано дори за нея — цели петнадесет минути преди обичайното й време във вторник. Седна на любимото си място на каменната пейка, която заобикаляше широкия дънер на дъба, и се опита да почете. Загледа се в катеричка, загризала орех. Зазяпа се към няколко студенти от по-долните курсове — най-вероятно първокурсници. Те крещяха, докато се подхвърляха фризби. Премести поглед към Етъл не-знам-коя-си, хванала за ръка Брад Бейли на път към библиотеката. Отново се опита да чете. Най-после стана четири без десет. Не можеше да чака повече. Освен това часът можеше да приключи по-рано, навиваше се тя.