— Мислиш ли, че са останали в неговата стая с откачалката Роланд наоколо? Това пък ако не е върхът.
— Върхът на гадостите.
— Ами ако Роланд е допълнил „сандвича“? Те са филиите хляб, а Силия — парчето месо между тях?
— Ти си много разстроен човек, Хелън.
— Представи си го само!
— Сигурна съм, че не са отишли в стаята на Джейсън. Особено ако се е знаело, че онова противно същество ще се навърта наоколо. Вероятно са отседнали в мотел или просто са паркирали колата на закътано място.
Или са проснали спален чувал на открито, помисли си тя. Съвсем като Робърт Джордън и Мария. Топлата вечер предразполагаше към такова поведение.
— Сигурна съм, че когато се върне, ще ни разкаже всичко — обобщи Хелън.
След тези думи тя натика остатъка от поничката в устата си и се съсредоточи върху забавната страница на вестника.
— Ще се видим по-късно — каза Алисън на излизане.
Хелън само кимна.
Алисън застана пред вратата и я отвори със замах. На дървения под стоеше стъклена вазичка с жълти нарциси. На нея бе облегнат плик. Тя се загледа в ярките цветя и в плика. Намръщена, сложи ръка на устните си.
Вероятно не е за мен, мина й през ума.
Но сърцето й биеше лудо.
Наведе се и взе плика. Върху него бе изписано нейното име. С треперещи ръце го разтвори и извади листовете. Вятърът раздуха краищата им.
Три напечатани страници. Подписът на Евън бе на последната.
Най-скъпа Алисън,
Аз съм презряна отрепка, червей, негодник. Напълно оправдано ще е да се изплюеш върху настоящето послание и да изхвърлиш цветята в най-близката тоалетна. Ако все още четеш, искам да ти кажа, че не си в състояние да ме презираш повече, отколкото аз самият се презирам.
Няма извинение за поведението ми в петък вечер. Злобно и детинско беше от моя страна да се появи в заведението на Габи с Трейси. Какво мога да добавя? Бях заслепен от обида след твоя отказ и изпитвах желание да те накажа. Глупава, отвратителна постъпка. Мога да те уверя обаче, че номерът ми бе върнат тъпкано. Колкото и да съм те изтормозил, уверявам те, че самият аз се изтормозих повече.
Искам също така ясно да разбереш, че Трейси не представлява интерес за мен. Единствената причина да я изведа бе да ни видиш и се надявах да ме изревнуваш. Въобще не се интересувам от нея. Макар и да ти е трудно да повярваш (заради заслужената й репутация и твоето убеждение, че освен за секс не мисля за нищо друго) не сме се отдавали на никакви интимности. Дори не я целунах за лека нощ на раздяла.
Снощи прекарах сам и окаян в апартамента си. Мечтаех да бъда с теб, но ме беше срам да звънна или да дойда. През цялото време мислех за теб. Представях си как изглеждаш, как звучи гласът ти, как се смееш. Припомних си всички хубави мигове, които сме прекарали заедно, не само секса (въпреки, че не можех и за него да не се сетя — особено колко е хубаво, когато сме плътно един до друг, сякаш слети в едно). Известно време дори зяпах снимките ти в годишните фотоалбуми на университета. Но бе непоносимо да наблюдавам застиналите изображения и да си мисля, че е възможно да съм те загубил завинаги.
Сънувах те. Сънувах, че влизаш в стаята, сядаш на леглото и хващаш ръката ми. В съня се разплаках и ти казах, че съжалявам. Обясних ти, че никога не съм възнамерявал да те нараня, че те обичам и ще направя всичко, за да ми простиш. Ти не каза нищо, но се наведе и ме целуна. В този момент се събудих. Никога не съм съжалявал така, че се будя, както тогава. Възглавницата беше мокра от сълзите ми. (Давам си сметка, че вероятно ти звучи сантиментално, но искам да знаеш всичко, независимо колко смущаващо изглежда на дневна светлина.)
В момента е три часа сутринта. След съня станах и седнах на пишещата машина, за да научиш какво чувствам. Знам, че нямам право да се надявам да ми простиш лесно. Сънят беше една фантазия. Отразяваше мечтите на изстрадал човек. Съзнавам, че поведението ми спрямо теб бе грубо и противно и вероятно предпочиташ никога вече да не ме видиш. Ако е така — не бих те упрекнал.
Ако не искаш повече да сме заедно, вероятно ще се наложи да се науча да живея без теб. Няма да имам друг избор, освен да се измъкна с едно бодване тук, вляво. (Забрави, че съм го казал. Не смятам, че съм чак толкова отчаян, макар мрачни мисли от този род да минават през главата ми.)
Може и да не ти дам това писмо. Нищо чудно да го изгоря. Не знам.
Липсваш ми, Алисън. Искам да бъда в състояние да оправя нещата. Да върна времето в четвъртък следобед, когато започнах цялото това глупаво, отвратително поведение. Но животът не е устроен по този начин. Няма как да накараш лошите неща да изчезнат, независимо от силното си желание.