Устата й се отвори. Езикът й се подаде. На върха му бе ключето за белезниците.
Той посегна да го вземе.
Зъбите на Силия захапаха пръста му. Извиквайки от силната болка, той издърпа ръката си. От ставите на трите му откъснати пръста бликаше кръв.
Ужасен, я наблюдаваше как дъвче пръстите му.
В мазето изведнъж стана тъмно.
Стълбите изскърцаха.
— Кой е там? — извика той.
Отговор не последва, но Роланд знаеше кой е. Започна да хленчи:
— Остави ме! Махай се!
Подигравателно напевно някой се обади в тъмнината:
— Хич няма-м-м-м такова намерение.
Гласът на Дана.
— Ти ей-сеги-и-ичка ще у-у-умреш — присъедини се и Джейсън.
Гласовете идваха от горния край на стълбището, но нещо сграбчи предницата на ризата на Роланд (дали не бе ръката на Силия?) и го придърпа. Той политна напред. Върху нея. Краката й се обвиха около него. Ръцете й (защо едната не беше в белезниците?) сграбчиха косите му и го придърпаха към нея. Към лицето й. Тя отвори уста и впи устни в неговите. Устата на Роланд се напълни с каша от разтрошените кокалчета на откъснатите му пръсти.
Усети, че се задушава.
Събуди се от усилието да си поеме въздух. За миг реши, че продължава да сънува.
Но крушката светеше. Той не бе върху тялото на Силия, а на бетонния под до нея. Бързо вдигна ръце. Макар и двете силно да трепереха, те не бяха с белезници и всички пръсти си бяха на място.
Погледна към стълбището. Там нямаше никой. Разбира се.
Просто бе имал кошмар.
Надигна се и усети как голият му гръб се отлепя от пода.
Огледа се и вдигна ножа, но не видя белезниците. Сети се, че ги остави горе при дрехите.
Докато се изправяше на крака, простена. Тялото му бе сковано и замръзнало. Мускулите го боляха. Лудост бе, че си позволи да заспи тук, долу. Ами ако бе проспал цялата нощ?
Убеден беше обаче, че е спал само час-два. Имаше предостатъчно време да се измъкне под прикритието на тъмнината.
Изкачи стълбите толкова бързо, колкото му позволяваха скованите мускули и отвори вратата. Ярката дневна светлина го заслепи. Наведе се и прикри очи с ръка. Призля му и имаше чувството, че се стопява и разпада като вампир.
Искаше да се извърне от светлината и да се втурне в уютния мрак на мазето.
Но топлината на деня му бе приятна. Стоеше облегнат на вратата и усещаше как студът напуска тялото. С изчезването на студа, сякаш го напусна и паниката.
Бая я сговних, помисли си той. Но не е краят на света.
Приеми го като предизвикателство.
Точно така.
Огледа се. Голото му тяло бе обагрено с кръв и засъхнали съсиреци.
Предизвикателство.
Вече не му бе студено, но вътрешно потреперваше сякаш всеки момент ще се разплаче.
Ако някой ме зърне такъв…
Ще измисля нещо.
О, Господи! Как допуснах да заспя? До сутринта.
Отърка лепкавото си лице, въздъхна и пристъпи към люлеещите се врати на кухнята. Преди да ги бутне, огледа трапезарията. Ослуша се. Спокоен, че е сам в ресторанта, той бутна вратите.
На преден план, където бяха стълбата, прахосмукачката, сандъчето за инструменти и кутиите с почистващи препарати, откри няколко парцала и стари пешкири. Парцалите бяха мръсни, но два от пешкирите изглеждаха горе-долу чисти. Взе ги.
Пристъпи до прозореца и погледна навън. Сърцето му подскочи, когато видя колата на паркинга.
Колата на Джейсън.
Извърна се от прозореца. Тениската, панталоните и белезниците бяха на пода до намотаното одеяло. Изрядно сгънатата рокля на Силия бе метната на барплота.
Роланд взе тениската. Беше една от любимите му. Оранжева, с лице на чудовище и надпис „Вярвай ми“ под него. Беше твърда от засъхналата кръв. Готвеше се да я захвърли, когато му хрумна идея.
Защо да не облече окървавените дрехи? Най-вероятно да стигне с тях безпрепятствено до стаята. С репутацията, която имаше, който и да го види ще реши, че е поредният му номер.
Но могат да го видят, докато се прибира в университетското градче. Градските хорица и хабер си нямат от неговото причудливо поведение.
Промърморвайки „По дяволите!“, захвърли тениската.
Щеше да измие кръвта от косата и тялото. Това не представляваше проблем. Но се нуждаеше от дрехи. Тези на Джейсън бяха по-окаяни дори от неговите. Само по роклята на Силия нямаше кръв. Няма начин, помисли си той. Ще е прекалено очебийно.