— Вратата не се заключва.
— Като изключим това.
Тя му се усмихна:
— Не е ли достатъчно?
— Дребна подробност.
— Значи така мислиш?
— Заслужава си риска.
— Няма начин, братче.
— Страхливецът умира безброй пъти…
— А дискретността е по-добрата страна на доблестта.
— Според мен на дамата не й се чука.
Засмивайки се, Алисън се отдръпна от него.
— Ще ме изпратиш ли до работата?
— Ами… Не знам. Една добра постъпка заслужава да се възнагради и… — той сви рамене.
— Майтапиш се, нали?
— Никой няма да влезе тук.
— Откъде знаеш?
Евън посегна и разкопча най-горното копче на блузата й. Захвана се със следващото. Алисън улови китките му и отстрани ръцете му.
— Казах „Не“! Нито мястото, нито времето е подходящо. Той целуна стегнатите й устни и издиша през носа;
— Щом така смяташ — промърмори той.
Алисън се загледа в очите му. Погледът му, само допреди малко толкова дълбок и търсещ, сега беше пуст. Сякаш нещо в него се бе прекършило и вече не я забелязваше.
Той се обърна. Отвори куфарчето и извади дебел плик.
— Евън…
— Ще поостана малко. Така и така имам да преглеждам курсови работи. Освен това ми е любопитно, дали някой ще се появи тук през следващия половин час. Наречи го любопитство, ако щеш.
Алисън продължи да го гледа още известно време, без да може да повярва, че се държи така с нея. После се отправи към вратата.
— Хайде, Алисън, Какво ти става?
Не му отговори. Просто излезе.
По коридора, след това по стълбите, все очакваше Евън да я догони. Да й се извини. Съжалявам. Идеята беше глупава. Въобще не биваше да предлагам подобно нещо.
Докато прекрачваше главната врата, Алисън вече знаеше, че той няма да я последва. Наистина щеше да остане горе. Независимо от това продължи да поглежда назад, докато пресичаше моравата.
Как можа да направи такова нещо?
През последните две седмици Евън почти всеки ден я бе изпращал до работата. Няколко пъти не успя заради някакви събрания, но сега, този път — това си бе направо от злоба и яд.
Наказание.
Защото не му бутна.
Не му бутна — колко грозно звучи.
Щом не даваш — разкарай се!
Цял ден с нетърпение очакваше да го види. Прегръдка и целувка в класната стая. Да се държат за ръцете, докато я изпраща до заведението. Да си приказват, да се шегуват — просто да са заедно. И двамата да знаят, че ще я чака след работа. Да се разходят из парка или да отидат до квартирата му. И той ще е в нея.
Днес не се получи.
Не виждаше ясно. Избърса очите си, но те отново се насълзиха.
Щом за него е толкова важно, може би… Не биваше да е от такова голямо значение. Какво пък толкова? Но очевидно за него беше.
Изведнъж аз съм лошата, защото не му позволих да ме начука на пода в аудиторията.
А си мислеше, че те обича.
Е, следващият път мисли по-внимателно.
Обича те, наистина. Обича да го вкарва в теб. Това е всичко.
Да върви по дяволите!
Алисън отново изтри сълзите. Подсмръкна и изчисти носа си. Спря на кръстовището. Заведението на Габи беше на следващата пресечка. Не искаше да влезе вътре разплакана.
Въобще не искаше да влиза там.
Поне не днес.
Щеше й се да се заключи в спалнята и да остане там. Да спи и да забрави.
В този момент светофарът светна зелено. Тя стъпи на платното и продължи към ресторанта.
Може да се появи по-късно и да я вземе след работа — все едно, че нищо не се е случило.
И тогава какво ще прави?
Тя мина край витрината на заведението на Габи. Само някои от сепаретата бяха заети. Все още беше прекалено рано за тълпите, които идваха да вечерят. Надяваше се да има много работа, за да няма време да мисли.
Входът беше на ъгъла. Отвори стъклената врата. Стори й се по-тежка от обикновено. Вече вътре успя да се усмихне на Джийн, която идваше към нея с табла празни халби.
— Подранила си днес — отбеляза момичето.
Алисън само успя да кимне.
— Добре ли си?
— Ще се оправя.
Джийн се приближи съвсем до нея.
— Ако имаш нужда да споделиш нещо, само свирни. Отгледала съм три момичета и невинаги всичко е било по мед и масло, повярвай ми. Кажи ми какъв е проблемът и бъди сигурна, че все някога съм се сблъсквала с подобен.