Нужни му бяха само няколко минути, за да свали и двата регистрационни номера от колата на Джейсън. Отиде до края на паркинга и ги запокити сред плевелите.
Върна се при колата. Отвори багажника, погледна вътре и го затвори. Отвори една от задните врати и хвърли поглед на седалката и пода. Чудесно.
Седна зад волана. Топлината в колата беше приятна. На пода пред седалката до шофьора лежеше чантата на Силия. Отвори я и намери портфейла. Вместо да губи време да го преглежда, направо го напъха в един от задните си джобове. Откри връзката й с ключове и също я прибра. Разгледа останалото съдържание на чантата, за да е сигурен, че няма нищо, по което да се разпознае собственичката.
Претърси и жабката на колата. На някаква разписка пишеше името на Джейсън, затова прибра и нея.
Това като че ли бе всичко.
Освен ако не бе направил пропуск, в колата на Джейсън вече нищо не подсказваше кой е собственикът или кой е бил пътникът снощи.
Роланд потегли.
Вчера следобед паркира костенурката на Дана на една от улиците в града и последните километър и половина — два до ресторанта „Оукуд“ извървя пеша. Сега отиде до мястото, където бе оставил фолксвагена. Още беше там, до тротоара между две луксозни къщи. От другата страна на улицата мъж от азиатски произход, с предпазна каска на главата, спускаше мощна косачка за трева по облегнатите на задната част на раздрънкания му пикап дъски. Иначе кварталът изглеждаше безлюден.
Роланд сви по странична улица и паркира в далечния й край. Набута чантата на Силия под седалката, натисна всички копчета на вратите надолу и излезе.
Бавно се върна при колата на Дана. Беше отключена — точно както я остави. Пъхна ръка под шофьорската седалка и откри ключовете на Дана. Двигателят запали без проблеми и Роланд пое.
Успя, помисли си той. Успя.
Въздъхна дълбоко, свали прозореца и подпря лакът на ръба. Топлият въздух влизаше и го галеше.
Харесваше му този квартал. Тъй като не бързаше да се върне в университетското градче, продължи да кара по спокойните улици. Къщите наоколо сигурно струват цяло състояние, мина му през ума. А вътре вероятно са много по-красиви, отколкото къщите, в които бе живял той.
Не сега, но някой ден, ще се справя с цяло семейство и ще поживея няколко дни в такава хубава къща като тези тук. На някой празник, когато бащата не ходи на работа, а децата — на училище. Голям живот ще бъде.
На ъгъла точно пред себе си зърна хубаво момиченце. Истинска красавица на четири, най-много на пет, годинки. Русата й коса, развявана от вятъра, изглеждаше почти бяла. Беше облечена в розова блузка и бледозелена пола, която стигаше до средата на коляното. Чантичка във формата на Мики Маус висеше на каишка през рамото й.
Въпреки че Роланд имаше знак „Стоп“ пред себе си, момиченцето изчакваше и очевидно нямаше намерение да пресича пред колата му.
Беше самичка.
Гореща вълна заля Роланд.
Намали хода на колата, когато приближи знака, и се огледа. Освен момиченцето не се виждаше никой друг.
Не, помисли си той. Това е лудост.
Заведи я обратно в „Оукуд“.
Много е рисковано.
Но беше останал без дъх, изпитваше болка и изведнъж реши, че не му пука от риска.
Приближи до бордюра, спря и свали прозореца.
Очите на момиченцето се разшириха. Бяха много сини.
— Здравей — започна Роланд. — Извинявай, че те безпокоя. На бас се хващам, че родителите ти са ти казали никога да не разговаряш с непознати, но съм се загубил. Знаеш ли къде е Латам роуд?
Момиченцето се намръщи, сякаш мислеше задълбочено. След това вдигна дясната си ръка. В нея имаше малка плюшена играчка. Приличаше на котенце. Посочи с котенцето на изток.
— Мисля, че е натам — обясни тя.
— Как се казва котето ти? — продължи Роланд.
— Клу.
— Сладък е.
— Клу е „тя“.
— Имах коте, което се казваше Силия. Силия имаше красиви зелени очи. Какви са очите на Клу?
— Сини.
— Ще ми разрешиш ли да я погаля?
— Ами…
— Много ми е тъжно, защото вчера сгазиха моето коте Силия.
Личицето на момиченцето помръкна.
— Тя умря ли?
— Уви — да.
— Размазана ли беше?