— Но трябва да знам как изглежда, иначе може и да не го хвана.
— Май е по-добре да го застреляш. Идеята ми не е лоша, нали?
— На колко години изглеждаше?
— Не знам.
— По-млад ли е от мен?
— Да, но е голям.
— Изглеждаше ли достатъчно голям да е студент в колежа?
Кими сви рамене:
— Приличаше на Джордж.
Джордж беше гаджето на Сандра Филипс — детегледачката на Кими от времето, преди бракът на Джейк с ББ да се срине. Тогава Джордж беше в последния клас на гимназията.
— Как изглеждаше?
— Ами, беше без риза — и с хитро гласче добави. — Видях цицките му.
— Видя ли гърба му? — попита Джейк.
И имаше ли подутина, продължи да се чуди той. Изглеждаше ли така, сякаш има нещо като змия под кожата?
Кими поклати отрицателно глава.
— Какъв цвят бяха косите му?
— Черни.
— А очите?
— Не знам — каза тя, загубила търпение. — Стигнахме ли почти сладкарницата?
— След още две пресечки. Слаб ли беше или дебел?
— О, слаб.
— Носеше ли очила?
— Тц.
— А слънчеви очила?
— Татк-о-о-о — въздъхна тя. — Уморих се.
— Нали искаш да го застрелям?
— Ами…
— Каква кола караше?
— О, това е лесно. Като на мама.
— Порше?
— Какво е порше?
— Колата на мама, дето Харолд й я купи.
— А, онази. Не. Като старата й кола. Да не би да е било нейната стара кола?
— Съвсем същата ли беше? Цветът и всичко останало?
— Да. Само дето имаше нещо на нея.
— Какво нещо?
— Нещо като стърчащо знаменце.
— Какъв цвят?
— Червено-оранжево.
— Като твоето цветно червено-оранжево моливче?
— Ами да, разбира се.
— Къде беше знаменцето? Залепено за прозореца или…
— Беше ей там — Кими посочи през прозореца към радиоантената на колата на Джейк.
— Страхотна си, скъпа! Много ми помогна. Нещо друго да се сещаш за този тип или колата?
— Май не. Котенцето му се казвало Силия. Само дето си мисля, че е нямал котенце. А ти? Това май беше измислица, за да му разреша да погали Клу и да може да ме сграбчи. На бас се хващам, че искаше да ми направи нещо лошо. Но го надхитрих, нали?
— Определено, миличка.
Само след секунди Джейк сви към паркинга на един ресторант.
— Ей, ти ми обеща сладкарница.
— Трябва да се обадя по телефона.
Местата до апаратите бяха заети, затова се наложи да спре в далечния край на паркинга.
— На мама ли ще се обаждаш?
— Не. Искаш ли?
— Не!
— Ще звънна в полицията — той разкопча предпазния колан на Кими. Тя се смъкна от високата седалка и последва Джейк през шофьорската врата. Хванал я за ръчичката, той я поведе през паркинга. — Ще звънна на Барни, за да му кажа за този мерзавец във фолксвагена.
Очите на Кими се разшириха от възбуда.
— Наистина ли?
— Да. Ще го сгащим.
— Може ли да ядем, преди да го сгащим? Умирам от глад.
— Ще ядем веднага, след като звънна.
— Добре, но побързай, човече.
Двадесет и седма глава
Роланд паркира фолксвагена на Дана до бордюра между двете пресечки и излезе. Подмина две къщи. На светлината на уличните лампи провери адреса, който преписа от студентския справочник: Епъл лейн 364 В.
Беше на Епъл лейн. Лампата на верандата на къщата от другата страна на улицата осветяваше цифрите 364 на входната врата.
Без съмнение „В“-то в адреса означаваше, че Алисън държи апартамент в къщата, но или в друга част, или в мебелираната пристройка отзад.
През прозорците на приземния етаж и горе струеше светлина. Който и да живее в основната част, явно си е у дома. Добре е да не забравям това, помисли си Роланд.
Пътека водеше право към входната врата, но имаше и друга, която извиваше надясно.
Роланд прекоси моравата по диагонал. По страничната пътека стигна до ъгъла на къщата и видя дървеното стълбище към втория етаж. Вратата горе на площадката се осветяваше от една-единствена крушка. Первазът беше украсен с цветя в саксии. Момичета биха избрали подобни цветя, мина му през ума.
В долния край на стълбището, на стената на къщата, бе монтирана пощенска кутия. Роланд спря до нея. Адресът гласеше: 364 В.