— Колко грижовна дъщеря! — подигравателно възкликна Марк.
— Не разбирам иронията ти — сви рамене тя. — Но със сигурност знам, че сте донесли заряд за атомна бомба!
— Звучи ефектно, но не е съвсем вярно — усмихна се Марк.
Всъщност изобщо не му беше до усмивки. И какво излиза? Случва се наистина да изтече информация, но чак да стигне до ушите на журналистите — това значи пълна катастрофа. Тези досадни драскачи се лепят като пиявици и в най-лошия случай измъкват от някого липсващите им сведения, а в най-добрия — съчиняват такива измислици, че объркват дори онези, от които е изтекла информацията.
— От кого научи това? От баща ти ли?
— Да.
— Трудно ми е да го повярвам, Кристина. Това е просто невъзможно. Впрочем, ако работиш с него, защо ме будалкаш с тези репортажи?
— Ти не ме разбра. Научих за това от татко, но той не знае, че съм го чула от него…
— Изразяваш се много сложно, Кристина. По-добре кажи, че си го подслушвала.
— Не знаех, че владееш немски толкова добре! — изкиска се тя.
— В такъв случай баща ти е опасно безгрижен. Щом като ти си го подслушала, значи може да го стори и всеки друг.
— Друг не може! В мюнхенския му офис мога да влизам само аз без личното му разрешение! Дори мама невинаги я пуска.
— Защо?
— Не знам. Вероятно защото е японка.
— А, значи затова не си светлокоса фройлайн! И кой кого е хванал в мрежата?
— Навярно мама. Двамата са се запознали, когато татко е бил на работа в Япония…
2.
Марк беше готов да поразпита Кристина малко по-подробно, защото, както се оказа, престъпната верига свършваше именно при баща й. Но на двеста-триста метра пред тях на банкета беше спряла кола на пътната полиция с лениво проблясващ буркан на покрива. А до нея стоеше един полицай, който им сочеше със слънчогледа да се отбият и да спрат.
С ядни проклятия Кристина намали скоростта и натисна спирачките.
— Какво има? Да не сме направили нарушение? — обезпокои се Марк.
— На аутобана правилата за движение се нарушават трудно. Но се сетих, че съм си забравила и шофьорската книжка, и документите за колата…
— И сега?
— Може да си помисли, че сме я откраднали.
В същия миг полицаят се приближи и поздрави, а след като се представи, поиска документите.
С мила усмивка Кристина призна, че не ги носи и че колата е на баща й, който се казва Хелмут Шилер. После подаде на червендалестия страж на движението журналистическата си карта.
Полицаят старателно я прегледа, върна я на притежателката й и като се извини, каза, че трябва все пак да провери дали колата не е открадната. Записа си заводските номера на седана и отиде в полицейската кола.
— Сигурно ще проверява в компютъра дали не е обявена за издирване — предположи Марк.
— Сигурно.
— И вероятно трябва да му дадем нещичко?
— Нямам много пари, а с дребна сума няма защо да се бутаме между шамарите. Може да ни състави акт или да ни арестува.
Полицаят се върна и каза, че автомобилът не е в списъка на откраднатите коли и наистина е регистрирана като собственост на хер Шилер. Но неочаквано добави, че като полицай той не може да позволи на тази очарователна девойка да пътува без документи. Кристина жално възрази, че още днес й се налага да бъде в Мюнхен — от това зависи семейното й щастие.
Полицаят й се усмихна, после усмихнато намигна на Марк и каза, че щом като и кавалерът не носи със себе си шофьорска книжка, той може да им позволи да стигнат само до най-близкия град, където има аерогара, и оттам те трябва да продължат със самолет, като оставят колата на някой паркинг дотогава, докато в чантичката на уважаемата фройлайн се появят шофьорската книжка и документите на съответната кола.
Кристина му благодари горещо, Марк — също, но само мислено, след което потеглиха.
— Доверчиви са вашите полицаи — отбеляза Марк.
— Невинаги. Сега направи изключение за нас. Така че наистина ще отидем до Франкфурт, а оттам ще продължим със самолет.
— Нима мислиш, че той ще провери дали няма да го излъжем? — порази се Марк.
— Не. Дори смятам, че до довечера ще е забравил напълно за нас. Но аз съм свикнала да оправдавам доверието.
Марк благоразумно премълча.