3.
В Мюнхен ръмеше ситен дъжд. Късната вечер и бездруго не е най-предпочитаното време по улиците, но тази досадна влага я правеше още по-мрачна и неприятна.
Хелмут Шилер, източен и слаб, с изправени рамене, което го правеше още по-висок, стоеше до огромния прозорец и разсеяно гледаше към светлините на града.
В другия край на кабинета до масичката с напитките се бе разположил на дивана потният Борис Лазкин, който сумтеше и премлясваше. С острия си слух хер Шилер долавяше тези звуци и се дразнеше, но не защото му се свидеха напитките, а защото тази свинщина му действаше на нервите.
— Не пийте толкова много, Борис! Ще си увредите бъбреците.
— О, хер Шилер, кой знае дали ще доживея времето, когато тази благодат ще си прави лоши шеги с мехура ми.
Шилер се намръщи. Чувството за хумор у този неприятен човек беше толкова грозно, колкото и преработената от организма му храна и течности. Но съдбата го бе събрала с това противно нищожество, за което единствената цел в живота са парите, както впрочем и за всички онези плебеи, успели да се откъснат от веригите си в онази загадъчна и варварска страна.
— Мен не ме интересува вашият мехур, Борис, но пристрастието ви към бирата може да се отрази на главата ви. А тя ми е нужна. Оставете другите си органи на патологоанатомите.
Лазкин избухна в смях и понечи да отговори нещо, но на вратата се почука и в кабинета влезе снажен млад мъж с елегантен костюм, който му стоеше чудесно, като се изключи, че сакото под лявата му мишница беше леко издуто. За него Борис знаеше само, че се казва Янус, но подозираше, че той изпълнява за шефа си най-различни „деликатни“ поръчки, сред които и отстраняването на неудобни за Шилер хора.
Янус се приближи до шефа си и тихо му каза нещо, след което Шилер кимна и го отпрати. После се обърна към Борис и подхвърли:
— Оставете засега бирата. Появи се един от изчезналите.
Вратата отново се отвори. Малко нехайно, но и с известно стеснение влезе Марк Майер, Генадий Бобров, по прякор Секача.
— Добър вечер! — поздрави той на немски.
— О, нашият приятел знае чужди езици! — приятно се изненада хер Шилер.
— Кой е той? — лениво попита Лазкин.
— Аз съм Секача, от Челябинск.
Борис се задави с последната глътка от бирата и раздразнено хвърли кутийката в ъгъла до масичката.
— Дръжте се прилично, Борис! — остро го скастри Шилер.
— По дяволите! Съвсем бях забравил, че кошчето ви за боклук е с капак — смутено промълви Лазкин.
— Чух, че вие сте били дясната ръка на господин Колбин. Така ли е, Секач?
— Да, така е.
— Малко се забавихте…
— Някои изобщо няма да пристигнат.
— Може би знаете защо?
Марк усети сарказма в гласа му. Внезапно и съвсем навреме му хрумна идеята да обвини Шилер за катастрофата, колкото и абсурдно да прозвучи това обвинение. Всъщност подобно нещо би било съвсем естествено за начина, по който разсъждава един наемен убиец.
— Аз не знам защо, но се досещам кой е причината.
— И според вас — кой?
— Ти! — посочи го с пръст Марк. — И ей оня шопар!
— Я по-полека, хубавецо! — неуверено се опита да го сплаши Лазкин.
— Започва да става интересно. А можете ли да аргументирате подозрението си?
— Кво? Кво? Не разбрах! — възкликна Марк.
Той смяташе, че един бандит може наистина да владее сносно някой чужд език, но все пак не и като роден.
— Обяснете ми, защо мислите, че ние сме подготвили катастрофата? — малко по-просто и непохватно формулира въпроса си Шилер.
— Много ясно: не искате да платите за стоката и премахвате всички излишни…
— Заедно с нея? — насмешливо попита Шилер.
— Кво? — пак не разбра Марк, но после, уж доловил смисъла, добави: — А кво ви пречи да я вземете, преди да излети самолетът?
— Но ние не сме я взели — увери го немецът. — Ние доста дълго и търпеливо ви очаквахме тук. И ви дочакахме… едва на третия ден.
— Я ми кажете по-добре кого купихте: Лисовски или оня циганин, кавказеца? Защото гледах по телевизора, че са намерили телата само на трима души.
— Допада ми начинът ви на мислене, Секач — одобрително кимна Шилер. — Аз също смятам, че някой от вашите другари се е продал. Но кой именно? Щом като трябва да изключим вас, то кой?